Некво никво....

Доста хора ми правят забележка, че не пиша за това как съм прекарала 8-ми декември... Очакват ли очакват нещо тук да се появи, ама... няма... Само ще кажа, че си прекарах супер. Просто друго не ми се пише. Всъщност доста се бях запалила да напиша нещо за празника, ама се случиха доста неща, които съвсем ме отдалечиха от тази тема.
Наближават празници, а аз въобще не съм настроена празнично. В понеделник по спешност батко влезе в болница... Пирогов... Като се замисля, колко пъти съм минавала покрай тая болница и съм се чудила как изглежда отвътре... Много тъпо. В понеделник я „опознах” много добре... Бях напълно в... и аз не знам... в някакво състояние, което не може да се опише... и само гледах батко – как спи, как не знае какво става, как го местят с количка от стая в стая, как беше... някак си малък... и толкова студен. Много се изплаших за него. И пак трябваше да бъда „силна”, да не плача... заради мама...
Вече всичко е ОК с батко – пак си стана същата шматка, но знам че никога няма да забравя оня понеделник, в който лекарите ни казаха, че батко бил в кома, че е много зле... Няма да забравя и тия от Бърза помощ, които след 60 минути благоволиха да дойдат, но ни и казаха по телефона, че ЩОМ ПАЦИЕНТЪТ ИМА ДИАБЕТ, СЪСТОЯНИЕТО, В КОЕТО Е ИЗПАДНАЛ Е НОРМАЛНО... И ДА НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАМЕ... А само като се замисля, ако не бяха дошли или ако бяхме послушали нашето GP, да си гледаме батето с някакви хапчета и че ще се оправи... е тогава не знам какво щеше да стане с него...
Сега батко още е в болница – както казах вече значително много по-добре. Само дето ще остане до понеделник-вторник в болницата... Става ми гадно като се замисля, че няма да го има за Бъдни вечер и Коледа, но пък от друга страна искам да знам, че всичко с него ще бъде ОК и лекарите няма да го изпишат ей така, без да са сигурни, че е напълно „стабилен” и здрав. В този ред на мисли искам да благодаря на лекарите, които са около батко и се грижат за него: д-р Радославов, д-р Юрумов (май така се пише...) и на Стоян, който също е доктор, но не му знам фамилята – комшия ни е и познат на батко, което в случая е страхотно, защото много се грижи за него и ... строява сестрите, когато забравят за братото:)
Искам също да благодаря и на приятелите си, които през тази седмица не ме оставиха да мисля в „черно” и които ми даваха много сила и надежда:
на Гери и Инчето, в които съм се уверила, че винаги са до мен (в добро или зло...:)) и които много обичам;
на Мимето и Гери, които вече добре ме познават има ли ми нещо или не и които наистина чувствам истински приятели, на които мога да разчитам и също много обичкам (Мишлета таквиз...:))
на Юли, който беше първия който научи за случката и каза „че бате Ядка ще се оправи, защото все пак това е бате Ядка”:) и който винаги се сеща са бате си Ядка:). Костилков – и теб обичам;
на Дени, която рискува да и удържат от заплата заради 2-3 часовия маратон, който проведохме по служебния телефон и която също обичкам;
и на Митака, който много мило се сети да ми звънне специално да чуе как съм и как е батето... е, и него обичкам:)
Благодаря ви, че сте до мен и че ви имам приятели!

Цункам ви!!!

PS: Утре (петък) съм на изпит... Нали се сещате колко съм готова:), но все пак стискайте палци... все пак изпита е по... Дискретна математика... хаха

Щях да забравя...

Едно малко стихотворенийце, което измислих, докато си пишех курсова работа:)

Мързи ме да гледам.

Мързи ме да слушам.

Мързи ме да чета.

Мързи ме да ме мързи.

Дори ме мързи да мисля, че ме мързи.

Искам да гледам.

Искам да слушам.

Искам да чета.

Искам да искам.

Дори искам да мисля, че искам.

Трябва да гледам.

Трябва да слушам.

Трябва да чета.

Трябва да трябва...

Дори трябва да мисля, че трябва...

Започвам да гледам.

Започвам да слушам.

Започвам да чета.

Започвам да започвам.

Дори започвам да мисля, че започвам.

И к'во?!

Гледам, слушам, чета...

Дори мисля - ама понякога.

И все пак си мисля. че дори,

когато мислиш си мислиш

глупости, които мисля, че

не трябва да се четат.

Но все пак си мисля,

че мисленето е полезно!

НО НЕ ПРЕКАЛЯВАЙТЕ, ВСЕ ПАК:)

Айде, вече преставам да пиша, щото ставам нахална:)

Цункам!

Ко да пиша:)

Сега ще се опитам да напиша нещо смислено, ама съм сигурна, че нищо няма да излезне:) В момента, както сигурно се забелязва, съм в час по програмиране и както се вижда усилено програмирам:) Кеффф голем:)

Остават още два дена до 8-ми декември, което е още по-голям кеф:) Много съм щастлива, надявам се след 8-ми да съм още по-щастлива, но ще видим какво ще стане:)

Айде, не знам какво да пиша още. Нещо яко ме е друснала лигата (ама убавата, смешна лига, а не тая лига... лигавата...)

Айде, чао за сега

Айде...

Айде стига с тва айде...:)

Цункам!

Нещо ново...

Днес ме е яд, че само се разкарвах до университета. Нямаме нищо. А на всичкото отгоре преподавателката ни по английски език нещо яко ни е набрала и май няма да ни даде подписи накрая на годината. Кофти...

Обаче пък в кафето един колега ми прочете негово стихотворение, което написал в леееко нетрезво състояние. На мен лично ми харесва, надявам се и някои от тук да го оцени:)

(без заглавие)

Отново депресиран,

отново самотен,

отново пиян!

Отново се опитвам

да изглеждам засмян.

Хора, стадо, малцинство,

писна ми да живея в това общество!

Искам да избягам,

да се скрия

и кротко да се напия.

Да забравя таз омраза

и да напиша някоя фраза.

Фраза за тази фаза.

Фаза на омраза

От Raziel

Айде, стига писала за днес... имам и по-важна работа... хахха

Цункам!

Hellllooooy!

Мара ба, как сме? Виждам тук пак ме критикуват, че не пиша... ма ко да правя. Миналата седмица бях маааалко болничка и за това. Нямах настроение да пиша... дори и да мисля:) Както и да е. Нема оправдания за такива работи, но ми викат Мина Оправданито, та за това съм длъжна да се оправдая:)
За тези, които се интересуват какво съм направила на контролното по програмиране - имам 6!!!! Хахаха, много гот.
Айде, стига за сега. Требе да се учи...
И да се готвим за 8-ми декември:):):)

Цункам!!!

Сама

Пак сама...

И само мисли за него... кофти

Но поне го виждам

Цункам

Абе, ко стаа?

Не моем да разбера кви са тея задръствания по Софията?! Баси - по 3 часа пътувам от точка А до точка Б!!! Писна ми! Мани... Не се издържа вече. Сега като са затворили околовръстния път цялото движение минава през нашата улица - за първи път вчера видях колоно от автомобили, която стигаше до блока ми!!! Баси ужаса!

А иначе ко да кажа друго - не знам. Малко ми е тъпо тия дни - вчера уточних от части, защо е така... Ма то си има и други причини... Мани...

С тва "мани" се побърках... Неам думи направо.

Айде, стига съм писала глупости... (то макар че какво да пиша, като само глупости са ми в главата:)

Цункам!

Мани...

Мани, не ми се говори - сърдечни ми ти работи... И то към двамца - към единия ревност, а към другия симпатия, ама яка... направо не ми се говори... Гадно ми е...

А всички ми разправят, че съм весел човек - кат се погледна и не моем да се гледам.
Уффф, ужас.
Гадно!

Но цункам:)

Сдухано

Нещо напоследък съм се сдухала яко. Не знам защо е така. Това, всъщност, го установих днес. И ми стана супер криво.

Може би, защото нищо ново не се случва около мен.

Може би, защото вкъщи тече баси ремонта и все едно бомба е паднала - и ми е сдухано като се прибера.

Усещам се как от известно време тъпча на едно място и просто не мога да тръгна напред. Закотвила съм се и това е.

Тъпо е знам, но няма какво да направя.

Сдух абсолютен!

Нищо... вярвам, че скоро ще се оправя.

Все пак ви Цункам!

Какво да кажа

Вече не знам за какво да пиша. Нищо ново не се случва около мен. Е, има някои интересни работки, ама за тях знаят хората, които трябва да знаят за тях... (бах, и аз не се разбрах). Както и да е. Тука, требе да се пише много в тоя блог, ама имам як мозъчен запек, за туй ме простете. Нема какво да направя. Вкъщи тече як ремонт, който въобще не ме вдъхновява... А и пустото - некой знае ли как изглежда като цвяр ПУРПУРНОВИОЛЕТОВОТО?!? Щото аз и идея си нямам, а искам така да си боядисам стаята.... акъл... ко да се праи:)
Ае, чао за сега от мен.
Цункам!

Малко знания:)

Първото нещо, което искам да кажа е по темата „Баба Гло”. Признавам си – в началото започнах да пиша разказите на бабето с голям ентусиазъм. Но тези 4 дни осъзнах, че ме е налегнал як мозъчен „запек”. За сега съм я докарала до 3-тата „глава”. Абе трудничко си е. Нема кво да се лъжем.

И сега за второто нещо (което е и главното, by the way). От тази учебна година, майка ми е преподавател по биология, т.е. заместник. Та в началото на годината тя трябваше да даде тест за входно ниво и аз имах истинското „удоволствие” да проверявам тестовете. Повечето от приятелите ми знаят края на тази история, която тук ще опиша само с думите ЛЕЛЕ, БОЖКЕЕЕЕ!!!!! Не’ам думи направо. Но няма да се впускам с описания на правописни, смислови или друг вид грешки. Днес, обаче, ми попадна една моя любима енциклопедия за човешкото тяло, която преди години с интерес разглеждах в дома на баба и дядо. А ето и някои интересни и любопитни (поне за мен) факти, които вярвам, че всички от вас знаят или не знаят:

• Кожата се състои от милиони малки клетки. Над 600 000 клетки се побират в пространство с размер на пощенска марка.
• Малки парченца кожа падат непрекъснато. Те се заменят с нови най-малко веднъж месечно.
• Ръцете и устните са най-чувствителните части на тялото. В кожата им има повече нервни окончания, отколкото в другите части на тялото.
• От 650-те мускула, които покриват тялото, над 200 се използват при ходене.
• Най-големият мускул в тялото е седалищният мускул. Най-малкият е в ухото – дълъг е само 1 мм!
• Когато се усмихваме, използваме само 17 мускула, а когато правим гримаса – 43! (лично аз съм от мързеливите:))
• Черепът може да изглежда като една кост, но всъщност се състои от 29 отделни кости, свързани помежду си.
• Трите най-малки кости на тялото се намират в ухото.
• Ако диафрагмата се свива прекалено бързо, човек вдишва въздух по-бързо и в резултат на това хълца.
• Тялото съдържа 5-6 л кръв. Малки червени клетки, пренасящи кислород, придават на кръвта червения й цвят.
• Червените кръвни клетки живеят само 4 месеца, но през това време изминават около 1500 км в тялото.
• Само за около 45 секунди сърцето изтласква кръв по цялото тяло.
• В човешкото тяло има 100 000 км кръвоносни съдове! Това се равнява на две и половина обиколки около земята. (бах...въй, въй, въй!)
• Бъбреците многократно филтрират отпадъчните вещества от кръвоносната система. За един ден през тях преминава до 2000 л кръв.
• Човешката нервна система изпраща съобщения със скорост 300 км/ч.
• Човешкият скелет има 206 кости, от които над 50 се намират в ръцете!

В, стига толкова съм ви пълнила главата с информация. Надявам се да не сте заспали и да сте научили поне нещо ново.

Айде, чао за сега!

Цункам!

Ко да ви разправям:)

Вече ставам виден програмист. Макар че в главата ми се върти мисълта, изказана в предаването АЛАМИНУТ, че "Жената програмист е като морското свинче - няма нищо общо нито с морето, нито със свинята!" Мъдра мисъл:) Не мислите ли:)
Иначе нищо ново около мен. В момента работя усилено по разказите на Баба Гло. Първите две глави са почти готови. Надявам се скоро да имам възможност да ги публикувам в интернет!

Айде, цункам!

PS: ЧЕСТИТО НА ДРАГОТО ЗА МАЛКАТА МОМА, КОЯТО МУ СЕ РОДИ ДНЕС! ДА МУ Е ЖИВА И ЗДРАВА, КРАСИВА И ЗАБАВНА! Пу, пу, пу, мушморок малък:)

В час по програмиране

В момента имам час по програмиране. Сега ще залочнем да пишем разни работи в Borland C++. Ммда, а ако ви кажа, че нищо не отбирам. Е, верно, че ни е едва второ упражнение, но все пак да споделя. Оффф, пише ми се още, но за съжаление на този компютър няма фонетика... или там както се казва. Па и започнахме упражнението.
Айде.

Цункам!

За Баба Гло

Мисля си, че трябва по-подробно да запозная хората с тази мъдра, забавна и изключителна женица Баба Гло. Напоследък тя започна да набира все по-голяма популярност сред хората около мен. И всеки път трябва да обяснявам коя е Баба Гло, от къде идва Баба Гло и защо се казва Баба Гло. Скоро ще дам думата на Баба Гло, за да може тя да ви запознае с нейния живот, с домашният й любимец и верен приятел Рексчо и т.н. Айде, стига толкова за Баба Гло. Надявам се, че ще се забавлявате с нейните истории.
Айде, чао за сега.

Цункам!

Ми какво да кажа:)

Май обвинението на Kidon е вярно - малко си "зарязах" блог-а, ама ей ме на:) Започнах новата учебна година и за това малко позарязах писането. Ма сега трябва нещо да набера нови сили (и мисли главно) и ще пиша по-честичко.

Чакам с нетърпение Радо да ми стане колега официално и да се виждаме в университета (вярно, когато може да идва тука).

Иначе нищо ново не се случва около мен. Все същата стара история. Нооо, има време.

Айде, стига за сега съм писала, че долу ме чакат колегите и не спират да ми звънят. Малеее, колко им липсвам само:)

Кеееффффффффф:)

Цункам

PS: радвам се, че имам редовни "читатели" като Диди и Kidon, които да ми отправят забележки, колко несериозно се отнасям към блог-а. Евала! Цункам ви и двамата!

TOP 100 Viewers Choice (Jukebox weekend VH1)

Днес с голямо удоволствие изгледах втората част на класацията по VH1. Този път си записвах и местата на песните в класацията (глупаво, но като няма какво да правиш цял ден... с глупости се занимаваш).
Така, а сега нека малко да коментирам самата класация. Първо ще започна с това, че каналът VH1 винаги ме е очаровал с това, че пускат класики в музиката. Разбира се пускат и новото, което вълнува днешните тийнейджъри (а и не само тях), но като цяло си е чисто „класически” канал. В класацията имаше песни, които не ми се вярва да има човек на земята, който да не ги е чувал. Това са песни като I was made for loving you на Kiss (№36), Is this love на Whitesnake (№32), Another brick in the wall на Pink Floyd (№27), Wind of change на Scorpions (№19), Highway to Hell на AC/DC (№13), Smells like teen spirit на Nirvana (№12), Enjoy the Silence на Depeche Mode (№11), незабравимата Bohemian Rhapsody на Queen (№2) и др. Място в класацията намериха и балади като I will always love you на Whitney Huston (№39), You’re still the one на Shania Twain (№35), It must have been love на Roxette (№28), Everybody hurts на R.E.M. (№24), I don’t want to miss a thing на Aerosmith (№8) и оглавилата класацията November Rain на Guns’n’Roses. Други песни, които намериха място в класацията и лично за мен са страхотни: Nickelback – How you remind me (№40), Radiohead – Creep (№33), Oasis – Wonderwall (№29), A-HA – Take on me (№25), Green Day – Boulevard of broken dreams (№15), Robbie Williams – Angels (№10), Red Hot Chili Pepers – Californication (№7), Madonna – Frozen (№6) (тази дори я пях на глас... горките ми съседи), Bon Jovi – Living on a prayer (№3). Зарадвах се дори на песните на Backstreet boys – Everybody (Backstreet’s back) (№23) и на Dirty Diana на Michael Jackson (№9). Само дето не разбрах защо точно тази песен на Майкъл Джексън си поръчват толкова много хората, но това си е въпрос на избор, разбира се. Аз лично харесвам други негови песни от ... хм... „човешкият” му период (ако разбирате какво имам предвид). Иначе като цяло класацията ми хареса. Прекарах си един страхотен следобед с тази музика. Радвам се, че хората се сещат честичко за тези песни и си ги поръчват (честно казано доста пъти съм виждала и имената на българи, поръчали си разни класики по VH1, което искрено ме радва).
В интерес на истината имаше песни, които не видях в класацията, а доста често се въртят в Jukebox-a на VH1, като Wicked Game на Chris Isac, Fast Car на Tracy Chapman или пък Mmm Mmm Mmm Mmm на Crach Test Dummies, но пък може и да са били в първата част на класацията, която за съжаление не успях да гледам отначало.
Е, стига толкова плямпане относно музиката по Vh1.
Надявам се не съм досадила на някого с това многобройно изреждане на песнички.
Също така се надявам, че ще се съгласите с мен, че класацията си я бива.
А сега ви казвам чао и ви
Цункам!

PS: Отивам да слушам ОЩЕ музика. Този път обаче ще наблегна на HIM и може би наRammstein... Bye за сега!

All night…

Ех, какво да кажа – вечерта мина що годе добре. Т.е. спокойно. Е, като изключим силният вятър по едно време, който доста ме стресна, щото събори едни бутилки на терасата. Ноо, мисълта ми е, че вече се считам за ”герой”. Колкото и смешно да звучи:)
Днес максимално се изкефих на програмата на VH1. Пускаха супер готина музика, която ме върна в недалечното минало, когато бях млада и зелена:) Даваха класация Viewers choice (май така се пише). Пускаха песни като Don’t speak на No Doubt, Final Countdown на Europe, Born in USA на Сптрингстийн, Happy when it rains на Garbage, Ironic на Аланис Морисет, Turn back time на Cher, Iris на Goo Goo Dolls и още куп хубави песни, които ОБОЖАВАМ. Утре предполагам, че ще излъчат останалите 50 песни. И съм сигурна, че с кеф ще седна да ги гледам и да се връщам назад във времето.
Готино е понякога човек да се връща назад към миналото си. Като чуя някоя песен в главата ми нахлуват толкова много спомени. Дори и песните на Backstreet boys, NSYNC и други boy или girl банди ме карат да се потапям във времето, когато ги слушах. Макар сега лекинко да ме дразнят с новите си напъни, нищо не може да ми промени мнението за старите им песни. Най-вече защото се е случило нещо забавно по това време. Напр. никога няма да забравя едно море (на Бяла с две приятелки – Цвети и Алекс), когато DJ-ят винаги ни поздравяваше с Ooops, I did it again на Бритни Спиърс. Не знам защо го правеше, но беше забавно. Винаги когато я чуя тая песен се сещам за това море.
Ма какво ли обяснявам – всеки знае какво е влиянието на една песен върху човека.
Музиката е просто нещо уникално!
Айде, пожелайте ми лека нощ (в смисъл лека като спокойна, а не като ЛЕКА НОЩ.... ако ме разбитате:)

Цункам!

Нищо ново, но все пак...:)

Не знам какво да пиша, но ми се пише. Това ми е един от най-любимите моменти. Щото сядаш, започваш да пишеш и ... каквото стане. Нищо ново не се е случило около мен, освен че пак съм си самичка. За втори път в рамките на една седмица.
Миналият weekend майка ми и брат ми ходиха на сватба в Белоградчик. Аз не изявих особено голямо желание и за това ме иставиха за една вечер самичка. Сега пък заминаха за Димитровград при баба ми и пак си останах самичка. ЦЕЛИ ДВЕ ВЕЧЕРИ ще съм сама... Малко ме е страх, щото въображението ми е на 6 и ще видим как ще прекарам нощта. Реално погледнато от нищо не би трябвало да ме е страх, ма на ли се казвам Мина... следователно – страх ме е!:) Инчето мина за малко да се видим – идваше си от Благоевград и реши да ме посети. Миличката тя – много си ми е добричка. Все пак отдавна не беше идвала вкъщи (от „убавия” купон в нас, на който non-stop се въртеше Il ritmo del mi quore на Руши... no comment:) Та за тази седмица Инчето се разписа 3 пъти!!! Както казва тя – това си е истински рекорд!!!
Иначе не знам... сега мъдря какво да правя тая вечер. Като за начало направила съм си спагетки, ся и винце може да си сипя. Другото ще го мъдря.
Ай, стига толкоз от моя страна.
Лягайте да спите.
Ако не – мислете си за мен:)

Цункам!

Happy birthday:)

Вчера Гери имаше ден-ден. Горе долу цялата компания се събрахме. Имаше липси, които си се усещаха доста – нямаше я Цвети, нямаше го Льорко и Пацо го нямаше. Но въпреки всичко си прекарахме доста яка вечер в Бар на края на вселената. Кофтито беше, че Радо, Диди и Мъри си тръгнаха раничко, но ги разбирам – работят и са били изморени. Ние разбира се продължихме да си се веселим и въпреки усилията на DJ-я да ни измори с 2 часа еднообразен ритъм пак си прекарахме гот (е, в интерес на истината тоя ритъм май ни втръсна и си отидохме). Някъде към 4.30 нападнахме Happy Bar & Grill и айряна (който въпреки, че приятелите ми прехвалиха, не беше кой знае колко вкусен... аз го правя по-добре... хех). Когато се прибрах у дома единствената ми мисъл беше да се тупна в леглото, но не знам какво ми стана – кат се ококорих, заспиване няма. Поне към 8 часа се изкефих максимално, когато пускайки Канал 1 попаднах на един любим герой – МЕЧО ПУХ. Аааааааааааау леееле – толкова ми е любимо това детско. Видях си ги всичките любимци – Прасчо, Йори, Ру и Мечо Пух. Това е най-якото детско, най-яката книга, най-яките герои и най-умното мече, разбира се. Хех, даже и във филмчето Пух успя да ме разсмее – след като ги погна една лавина, всички премрели от страх се бяха покатерили на едно дърво. След като всичко утихна мечето каза „Аз въобще не се притесних от лавината, освен когато ме беше страх от нея”. Не знам защо, но това ми подейства супер весело. Въобще – яко мече.
Ех, не знам какво повече да пиша. Както снощи казах на Диди (която правилно ме укори, че не съм писала отдавна тука) нещо напоследък не ми се пише. Не ми идва вдъхновението. Обхванали са ме едни такива чувства и размисли, които смятам да запазя за мен, макар и това да не е най-добрата идея, ноо... свикнала съм да си тая ‘проблемите’. Доста натоварващо е, но напоследък не знам дали има човек, който да ме разбере. Както и да е...
Айде, чао за сега.
Цункам.

PS: Днес рожден ден има и Дани – синът на първата ми братовчедка. Става на ЦЕЛИ 3 годинки! Да й е жив и здрав, все така палав и сладък. Желая му всичко най-хубаво и го цункам!

Maлки съкровища:)

Сега покрай ремонта намирам много и все интересни неща – рисунки от училище, писания и стихотворения. Имам тефтер, в който записвам всичките си „творения”. По едно време се забута някъде и колкото и да го търсех не можех да го намеря. Е, вече го намерих и си припомних любимото стихотворение, което съм съчинила. Ето го и него:

Сам

Стоиш сам сред тълпата
и си мечтаеш за дните,
когато светът ще е друг.
Очакваш нещо, очакваш някой,
който светът ще промени.
Седиш сам сред полята,
птиците пеят безгрижно край теб.
Мечтаеш за нещо, мечташ за някой,
който светът ще промени.
И ден след ден, година след година
седиш сам в целия свят.
Не се появява никой и нищо,
светът е един – стои непроменен.
И злото расте, като разярена тълпа,
доброто като птица отлита далеч.
А ти стоиш и чакаш ли чакаш
някой светът да промени.

Не знам защо толкова го обичам – може би защото беше първото ми „сериозно” стихотворение, което написах. Преди това съчинявах някакви безмислени стихчета. Като това например, което посветих на батко си:

Батко голям бой ще изяде
и после като говедо ще реве.
Ще се опита той да отмъсти, но уви...
Твърде слаб ще бъде той,
за да стане враг мой.
Ще се опита да ме шамароса,
но за миг ще се захароса...
Ще се сети той за мойта проза
и ще се ядоса.
Листа бял той с гняв ще хване
и много лош ще стане!
Да го скъса той ще иска,
но няма да му стиска.
Да погуби ум такъв –
това е просто кръв!!!
После той ще се кротне
и от прозата ми ще се трогне,
че увековечен е той
в този стих мой!

Какво повече да кажа:)
Айде, цункам ви!

PS: Очаквайте продължение... :)

Летни размисли

Лятото вече върви към своя край. В интерес на истината това е най-мързеливото ми лято от 3 години насам. Преди бях ангажирана с работа, а сега съм ангажирана с мързела ми. В началото си мислех, че ще бъде супер да помързелувам едно цяло лято, да чета книги, да гледам филми, да слушам музика изцяло неангажирана с мисли за работа. Само дето още на втората седмица от „безгрижието” всичко ти омръзва. Вярно е, че прочетох много и то интересни книги, но гадното е, че когато една книга ми е интересна не я пускам, докато не я прочета. И така се, аз се удавам на един 12-15 часов маратон по четене. Така си и развалих съня – сега не мога да заспя по-рано от 4-5 часа сутринта. После спя до към 12-13 часа – с една дума чувствам се като парцал... меко казано:)
Последната ми прочетена книга е Нощен патрул. Страхотна книга (благодаря на Радо, че ми я даде). Невероятна книга. Колкото и да е смешно, въпреки, че книгата е фантастика, промени много мои възприятия. Най-вече това за страха. Аз по принцип съм си страхливо лапе (даже и от тъмното ме е страх... понякога). Та тази книга ми даде евентуален (та дори и смислен) отговор за някои необясними за мен неща, от които ме хваща страх. Няма да задълбавам.
През изминалата седмица се случи и друго нещо. За повечето не е кой знае какво, но за мен е малко депресиращо. Почуствах се ненужна и забравена. Приятелите ми заминаха на море и май покрай вълните, танците и коктейлите ме забравиха. Е, то е разбираемо, но на мен ми стана гадно. Не звъннаха да ми кажат дали са пристигнали живи и здрави, не ми звъннаха в 3.15 (на майтап... дълга история) , за да ме събудят, не ми звъннаха да ми кажат поне едно здравей. Знам, че повечето от тях си „пазят” сметките, но поне и един clip можеха да ми пратят, поне да знам, че там на черноморието има поне 1 човек, който иска да чуе гласа ми. Много гадно се чувствах.
Гадно е да се чувстваш забравен.
Или може би аз („пак и отново”) си въобразявам какви ли не неща и се вживявам в ролята на пълна егоистка.
Нима съм такава, защото искам само едно „здравей”?
Както и да е.
И тук няма да задълбавам...

Тройна коалиция

В момента празнуваме дългоочакваните рождени дни - моя, на Диди и на Радо. Купона е супер. Поне аз си изкарвам страхотно. Надявам се утре, когато всеки си тръгне по домовете да остане с приятно чувство за изминалия купон.
Снощи по едно време ме хвана як сдух (някъде към 3 часа през нощта). Даже си мислех да се обадя на всички поканени от мен и да им кажа, че купона е отменен. ЯК СДУХ. Но, както са казали мъдрите хора "утрото е по-мъдро от вечерта". Даже и не знаят колко са прави.
Браво на тях!
Айде, ще спирам да пиша, щото хората ме викат на купона - трябва все пак да им обърна внимание малко:)
Някой път пак ще пиша - ще кажа какви са отзивите на всички относно купона.
Чао за сега:)
ПП: много съм радостна на подаръците. Благодаря на всички, които успяха да ми угодят и на тези, които много яко ме изненадаха с подаръка си. Те си знаят кои са!:)

Цункам

Какво ново

Общо взето нищо ново не се случва за сега при мен. В момента усилено се готвим за ремонт на апартамента и е малко напрегнато. Още правим планове кое как и какво ще става. Малко е досадно. Но се надявам, че всичко ще стане така както искаме. Твърдо съм решила само едно – ще боядисам стаята си в пурпурновиолетово – според Фън Шуй това бил най-подходящия цвят за помещението, в което се спи. Ще видим колко е вярно.
Та за ко говорех... спирам да говоря за ремонта.
Обадих се на Ели (друг въпрос, който ме тормозеше). Верно беше забравила за рождения ми ден. Ма ко да направя – мога ли да й се сърдя?! Не, определено не мога. Каквото и да става, на приятел определено не мога да се сърдя. Още повече на Ели.
Е, стига толкова съм писала.

Цункам.

Сааамо Радо:)

Днес разбрах, че наш Радо си е взел държавния изпит с 5.50!!! Така той става първият от нас с диплома от висшето си образование. А да му е честито! Никога не съм се съмнявала в способностите на Радо, така че искрено се радвам за него и му пожелавам да му се случват само готини неща от сега нататък. А, и да повлече крак и на нас - и ние да завършим успешно като него!
Цункам те Радо и още веднъж ЧЕСТИТО!!!

Настроение – и да и не...

Рождения ми ден мина. Празнувах го в мнооого тесен, ама много тесен кръг – аз, майка ми и братото. За сега толкова. Към края на месеца се планува един купон с приятели. Живот и здраве ще се обединим трима рожденици и ша си направим парти за чудо и приказ. Поне таквиз са ни плановете. Дано всичко да е ОК и да станат нещата.
А защо нямам нещо настроение...
Труден въпрос.
Нещо яко ми е ‘заседнало’ ей тук, в душицата, и така яко ми тежи, че станах в три през нощта, за да размишлявам. Тъпо е да мисля за такива неща, но... аз все за глупости си мисля, така че съм свикнала... колкото и тъпо да звучи.
Не мога да се оплача от рождения си ден. За мен се сетиха страшно много хора. Както отбелязах в предишния пост първа се сети Дени, после Инчето и Илиян (които даже пийваха за мое здраве...), покрай тях и Сашо (който пък е приятел на Илиян... ко да кажа...). И всичко това в рамките на 00:00 и 01:00 часа на 17 юли. През деня получих sms-и и обаждания от страшно много хора – дори и от такива, които си мислих, че няма да се сетят за мен, като например Цонев (колега от работата). С тоз човек не сме се виждали от има няма година. А и за последно се видяхме по работа... Получих съобщение от Алекс, с която бяхме неразделни цели 2-3 години (и на която искам да се извиня, че все забравям да и драсна едно Ч.Р.Д и на нея, а тя винаги се сеща... срам голям...). Съобщения и обаждания получих и от Люси (колежка от библиотеката), от Сашко и от Царев, колеги от университета, които понякога са доста разсеянки:) Още един колега от уни-то се сети за мен, което беше доста мило, като се има в предвид, че често забравяше да идва в университета – Юли... на който мога също да му кажа, че му забранявам да ми вика ЛЕЛЯ:) Въобще... щастлива съм, че толкова много хора са се сетили за мен. Разбира се, няма как да не пропусна да отбележа, че Гери, Цвети, Петето, Диди, Мъри и Йоли се сетиха за мен, а Радо даже отдели специално място за моя рожден ден в сайта си...
И ако някой си мисли, че е доста тъпо да изброявам кой се сетил за мен и кой не, всичко това си има цел. Защото с горното изброяване искам да почертая колко ми липсва една конкретна честитка... Т.е. честно казано няколко са поздравите, които ми липсват от важни за мен хора, но само едно ме мъчи.
Ели забрави за мен...
Тя е човекът, който най-дълго ме познава. Заедно сме от първи клас и до сега си останахме приятелки. За това и липсата на „честит рожден ден” от нейна страна, за първи път от толкова години, много ме наранява. В понеделник до края се надявах, че тя ще отбележи рождения ми ден. Уви. Всеки път скачах, когато звъннеше телефона или получавах нов sms. Но... не беше Ели. Не знам защо толкова много ми е гадно от този факт. Льорин и Анди също не ми честитиха, но въпреки това не ги мисля толкова (не че не ми е гадно от този факт, но те не си правят труда да помнят моя рожден ден... все някой им напомня). Както и да е. Все се опитвам да се успокоя, че може би си има логична причина Ели да е забравила рождения ми ден. Утре може би ще проверя. Не знам.
Знам само, че ми е трудно да заспя в този момент.
И знам, също така, че съм доста глупава, за дето се затормозявам с такива глупости.
Май трябва да порастна.
И да си намеря занимавка.
Да спра да мисля.
И да разсъждавам.
За глупсти.
Чао.

Целувки.

Щастие голяяяямо:)

Днес навършвам… айде ще кажа – 22 години. До към 00:05 часа нищо особено не чусвствах… То и какво ли може да се чувства… Не знам. Знам само, че последния месец ме беше обвзело някакво гадно настроение, защото малко или много остарявам. Ставам на цеееелииии 22 години! Малееей, ужас…! Ужасен ужас.
Ноо
Ето, че дойде заветния 17 юли. И още в 00:01 часа получих първия си sms от Дени – колежка от униветситета. А после Инчето – това забавно, весело дете ми звънна, за да ми честити празника и ме разсмиваше в продължение на 20 минути. Забавно:) Чак, когато чух колко весели са Инчето, Илиян и компанията с тях по случай МОЯ рожден ден, как и на мен да не ми стане весело, а?
Е, те по принцип са си били веселки, но ... РАЗВЕСЕЛИХА МЕН и ме накараха да се чувствам специална... Бе – супер много им се израдвах. Изкараха ме от гадното настроение, по случай рождения ми ден...
Сега се сещам за миналата година, когато получих безброй много обаждания, sms-и, картички и т.н. Спомням си и един конкретен sms от Froz, който получих докато работех и... спуках се да се хиля. Ето го и него:

HAAAAPPY BIRTH DAAAAAAAAAY
22222222222 UUUUUUUUUUUU
HAAAAPY BIRTH DAAAAAAAAAAAY
222222222222 UUUUUUUUUU
HAAPY BIRTHDAYYYYYYYYYYYYY
DEAR MINAAAAAAAAAAAAAAA
HAAPPPPYYYYY BIRTH/SPIRTH DAAAYYY
TOOOOOOOOOOO U
Da porasne6 golqma I 6tastliva da’n sa
Otarve6 ot zdrave I pari I mnogo kasmet
Vijdam 6a ima6
Edna karta 6a tegli6, mnogo priqteli 6a ima6
I stra6no krasiva 6a bude6:) ai pak 4estito

Ееееех, колко бързо лети времето.
Айде, стига съм писала. Ся ша вида колко човека ша ми пишат, ша подбера убавите sms-и и ша ги туря тука. Макар че, то всички са убави... ша турна оригиналните.
Ай чао за сега:)

Цункам

Тайната градина

Както отбелязах вече, сесията ми свърши и сега се отдавам на мързела. Веднага след като завърших започнах да работя. Чуствах се изморена и винаги, когато си вземах отпуска наваксвах със спане. Миналата година ме приеха студентка и напуснах работа. И веднага се сблъсках с един „проблем” – какво да правя през толкова многото си свободно време. Сега, когато вече и сесията ми свърши мързела, бездействието и многото свободно време ме „нападнаха”. И няма лошо, защото се „завърнах” към любимото си хоби, за което не ми оставаше много време през последните 3 години – четенето.
Купувам си поредицата на вестник „Труд” Златни детски книги. Вече прочетох Мечо Пух, за която имах голямо желание да прочета и никак не съжалявам, защото се уверих, че Мечето ме разсмива много и прекарах едни наистина весели и хубави мигове, докато се потапях в приключенията му.
После четох и от приказките на Братя Грим. Ха – първата приказка, която прочетох от братята беше „Урле-Бурле-Буц”. Само заглавието ме кара да се усмихвам. Как може да се измисли една такава приказка с такова смешно заглавие. А в интерес на истината приказката не е смешна, ами е поучителна – една от ония приказки, които ни учат да не си правим заключения за даден човек по външния му вид, ами да го опознаем малко, а пък чак тогава да говорим за него.
Както и да е. Мисълта ми е за последната книга, която купих от поредицата – „Тайната градина”.
Повечето ми приятели няма да се учудят от факта, че все още си купувам детски прикзаки, комикси или че гледам анимационни филмчета. Нищо, че скоро ще навърша 22 – аз още си оставам фен на Мики Маус, Том и Джери и на всички приказки, които ме връщат в детството. Чак сега разбирам, когато се пускат поредица от такива избрани книги, колко много съм пропуснала, като не съм ги прочела. Не искам да кажа, че като малка не съм чела – просто не съм чела точно тези книги. И май така е по-добре, защото надали щях да ги възприема така, както ги възприемам сега.
Макар още да съм едва на десетата глава от „Тайната градина” вече усещам как ме влече носталгията по детството ми. Сутринта започнах да чета книгата и направо не мога да я оставя. Тези, които са я чели сигурно ще ме подкрепят, че е трудно да се „разделиш”, макар и за малко, със съдбата и приключенията на малката Мери. Радва ме начина, по който автроката е описала ‘докосването’ на Мери до всички детски игри – скачането на въже, тичане (под дъжда), търсенето на новото и т.н. Много ми е интересно как ще се променят и другите герои в книгата.
Въобще, сега като се замисля иска ми се отново да съм дете. Тогава света е толкова цветен. Не се интересуваш от нищо друго освен от това да тичаш, да правиш бели и въобще да не се замисляш за нещата, които години по-късно могат да те „смажат”. Колко невинно е, колко красиво е детството.
Става ми мъчно като гледам как „днешното поколение” (как звучи само от моята уста) нямат това детство, което сме имали аз и приятелите ми.
Не знам какво друго мога да кажа, освен че детството е най-красивият и спокоен период от живота ми. И се радвам, че го е имало.
А най се радвам, че май все още присъства в живота ми.

А да ми е честито

Вече официално мога да си честитя, щото съм 2-ри курс студентка. Много съм щастлива, че всичко свърши за сега. Е, вярно е, че не си давах особено голям зор, ама какво да ви кажа – пак си е изморително (намигам и се усмихвам... кой видял – видял, кой не е .... да е).
Сега в главата ми се върти една единствена мисъл – къде и как ще си празнувам рождения си ден. Има много оферти, дано да не се изпарят в един момент.
Сега гледам „Целуни момичетата”. Спомням си колко ме впечатли този филм, когато го гледах за първи път. После си купих и книгата – тя беше ужасна, защото там всички сцени на насилие бяха описани много реалистично. Имаше и доста такива, които въобще не бяха сложени във филма (и слава богу!).
Друго за какво да пиша – а, да – чакам да отвори врати 3-D киното в MALL-а. Някъде пишеше, че вече е отворено, ама аз знам, че ще отвори на 13 (уморих се от толкоз много знания...). Друго какво... Искам пак да гледам КРАЛ ЛИР в Народния. Който не го е гледал – горещо му препоръчвам да отиде и да го гледа. Е, сега ще бъде малко трудно, щото театралния сезон приключи. Ама идете и го гледайте. Може па и да се засечем в залата – ако някой се смее много знайте, че това съм аз. Не че другите не се смеят... (правя замислена физиономия... не ми се отдава много...)

Някой някъде в квартала гърмят... има заря. Мама казва, че е в нейна чест – днес тя има рожден ден.
ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МАМО! Надявам се само радост да ти носим и да си винаги щастлива и усмихната:)

Айде, цункам всички

И най-вече цункам МАМА.

Ей ме на:)

Яд ме е, че не мога по-често да пиша в блог-а. Оправих си вече компютъра, ама пак нямам време да седна и да нампиша нещо - все пак съм в сесия (не че това е някакво смислено оправдание, но покрай ученето музата ми избяха яко дим:))

Сега, като написах пак за тази моя прословута "муза" се замислям да променя заглавието на блог-а си от The Lonley ANT, на МУЗАТА:) Ама нема да го направя пък:) Боже... започнах и простотии да пиша (е, тези които си ме познават знаят, че много умно не моем да говоря:)

До сега четох блог-а на FROZEN TWO и се замислих, че тоз човек не съм го виждала от цяла вечност. Разбрах, че ходи само по сватби... цъ-цъ-цъ - Радко, ша са пропийш моето момче:) Ма нищо - и така си та обичкам:) Знаеш си, нали?:)

А сега, като за финал, ще пратя МНОГО, ГОРЕЩИ и ...ъъъ С ЛЮБОВ ЦЕЛУВКИ на приятелите, които са в чужбина и ми е много мъчно за тях, а това са: ПАЦКОООО (кохам та много), ИВО, ВЕСО и МИРО. И тях си ги обичкам, ама не толкоз колкото Пацнята:)

Ко ли ви занимавам с глупости:)

ЦУНКАМ ВИ всички, които си направихте труда да прочетете поредното безмислено блог-ване... т.е. текстче:)

1-ви Юни!!! :)

Искам да честитя празника на всички, които се чувстват и ВИНАГИ ще се чувстват деца:) Обожавам този празник (макар никой да не ми подарява вече нищо - дори едно балонче...) Въпреки всичко си мисля, че да оставиш детското в себе си е най-доброто, което може да направи един човек:)

Цункам ви!:)

Кофти работа :(

Не съм писала отдавна тук, защото компютъра ми се развали... :( Но няма какво да се оплаквам. Макар че ми се иска много да се оплаквам и много да викам... Гадното е, че сега ми идват ГОЛЕМИТЕ идеи за писане, ама ... споко - дишайте, ще се оправя:)

Кофтито е, че сега пиша от университетската библиотека. А тук не е много удобно да се пише, защото все някой ще те пита нещо, все някой ще ти наднича в компютъра.... Ма ко да се праи:)

А гадното е, че от по-другата седмица излизам в сесия - изпити, чудесии... Нема как - ще требе да учим:)

А пък и съм влюбена - само дето и аз не мога много да се уточня в кого... (тва прозвуча тъпо!!!)

Не, гледайте сега - имам си аз едно увлечение още от ученическите ми години - когато бях млада и зелена. Само че тогава нямаше ответен резултат. А сега има - само че аз не съм много наясно със себе си... А сега се чудя, защо ли въобще ви занимавам с моите си глупости.

Абе защо АЗ въобще се занимавам с глупости....

Май щото не знам какво да пиша...

Музата избяга...

Няма я

Горката

Музата де

Спирам

......

Не мога!

Ще пиша

ОООООО

Айде, чао

До скоро

Цункам ви

Всичките

Дори тези, които не познавам

А тези, които познавам НАЙ-МНОГО ги цункам

И ги обичам

Всички

Чао

Малко АРТ:)

Това са ми последните 3 wallpaper-чета, които съм сътворила. Посветени са на ЛЮБИМАТА ми група HIM. На два от тях съм използвала моите очи:) Ма мноо яко съм ги направила, а?:)

Този стана уникален (поне според мен). Много ми харесва как е станало окото ми - кат рисувано:) Ооох, умря циганката дет ме 'фали...

Туй ми е другото око... Пак на HIM посветено:)

Направо съм горда със себе си:) Много е хубав, нали?:)

ОБИЧАМ ВИ:)

ЦУНКАМ ВИ:)

За приятелите... пак

Едно е тука знай –
човека до теб опознай.
Приятел в него ще намериш
Скъп другар ще спечелиш!
Няма по-голямо богатство
От приятелското братство!
Купон, веселба и смях
Ще разнасяш ти със тях.
Скуката ще прогониш,
Слънцето ще догониш

Ко да кажа – вчера беше супер ден! Много смях, много дъжд, много музика, мнооооооогооооооооооооо!:)
Обичам всички!!!!!!!!
Цункам ви!

За музата

По принцип много обичам да пиша. Има периоди, в които като ме удари музата и спиране няма. Пиша, пиша, пиша...
Спомням си, че веднъж майка ми беше донесла от работата си една пишеща машина. Беше някакъв нов модел – копчетата и бяха като на клавиатура на компютър – с българска и английска азбука, с TAB, та дори си имаше и BACKSPACE!!! Беше я донесла, за да пише някакви дипломи. Издебнах я аз да стане за малко и веднага седнах зад машината. Сложих един бял лист и... за 5 минути 3 стихоторения. Бяха някакви смешни, но за първи път бях написала перфектно римувани стихчета. После ме изгониха от машината... . Опитвала съм се да пиша разказчета или стихотворения на компютара, но... някак си белият екран не ме вдъхновява. Започна да пиша с ГОЛЯЯЯМ ентусиазъм и.. естествено запецна някъде и няма мърдане... Но виж – мириса на хартията – това е друго нещо! Така веднъж след като се прибрах от училище легнах по корем на леглото и започнах да си пиша някакъв въображаем диалог между мен и един... (хаха) ВАМПИР! Стана супер як разказ. И то за някакви си 2 часа! Винаги ми се е въртяла идеята за разказ за вампири (вдъхновение – BLADE, разбира се), но май нещо нямам нерви да разтягам локуми. Иначе всичко съм си измислила. Не знам какво ще стане – може и да се опитам да напиша нещо дълго и интересно. Страх ме е само да не убия от скука читателя (тук се хиля лудо!).
Иначе е гот от време на време да те ‘навестява’ някоя муза! Тази седмица съм доволна – едно стихотворение, 7 wallpaper-а и разбира се ЦЯЛ BLOG. А – тука нещо и книжки за оцветяване ... оцветявамJ. Много е весело – бях забравила!
Айде, стига съм писала.
Оставям ви в ръцете на някоя муза и ако напишете/нарисувате/оцветите нещо интересно изпратете ми го.
Цункам ви!

Една пломба – уникум голям!

Вече гордо мога да се похваля, че съм притежателка на 3 пломби:). Тук доста хора биха ми се изсмяли, ама това пломбата си е сериозно нещо.
Повечето от приятелите ми приеха весело скръбната за мен новина, че в ценната ми уста се мъдри един „сериозен” кариес и два не чак толкова (мънички, хванати овреме). За мен лично това беше шок – цели 21 години бях живяла с радостната мисъл, че нямам пломба и това ме прави по странен начин уникум (после се оказа, че и други хора нямат кариеси, но това е друг въпрос. Все пак тук говоря за себе си... шегувам се). На всички около мен надух главата с тоз кариес и таз пломба. Споделих и страха си от зъболекари – особено като съм гледала рекламата на онзи филм за лошият чичко зъболекар... „Зъболекарят” май се казваше филма. Половината от приятелите и познатите ми разправяха, ЧЕ Е УЖАС ГОЛЯМ, а другите – НЕ Е СТРАШНО, нищо няма да усетиш. Първата група даже ми препоръчваше да си искам упойка. Да, ама мен и от упойката ме беше шубе – да боцкат венеца?!? (иначе страх от инжекции и игли нямам, но това е венец... де да знам...)
Е, бях на зъболекар – НЕ БОЛЕШЕ!!! Майка ми винаги обича да ми разправя, че като съм била малка много съм обичала да ходя на зъболекар. Била съм истински ГЕРОЙ. Сега може да се каже, че пак съм герой – щом с тъга и мъка на сърцето се разделих със зъболекарския кабинет. Бе ко да кажа...
А колкото до уникалността, за която писах в началото – добре че ми откриха кариеса, защото в последствие разбрах, че съм много по-уникална. Зъболекарката ми откри, че зъба с кариеса е уникален!!! Докато оформяш дупката, за да сложи пломбата тя доста се поизмъчи. Все нещо не се получаваше. А то кво било?! Моята особа притежавала зъб, който бил по друг начин оформен (сега, не знам как точно са терминчетата, ама надали и вие ще ги знаете. Тя лекарката си ми ги каза, ама кой да помни?). А като добавим и една друга моя уникалност – вената на едната ми ръка е оформена като буквата М (първата буква от името ми) – ПРОСТО НЯМАМ ДУМИ!
Много уникален човека съм аз...
А сега и текста като чета – бе то било гот от време на време да си повдигаш самочуствието и да се четкаш.
Май ще почна по-често да го правя
Цункам ви всички!

За приятелите...

Когато се ‘blog’-нах бях в супер сдухано настроение. Както и в началото казах един приятел (Froz) ме 'светна' за туй местенце и каза само «мен ме успокоява да си пиша тука, пробвай и ти»... И реших да пробвам.
В началото исках да излея цялата си... хммм... мъка тука. Бях супер афектирана... в интерес на истината и аз не знам защо. Сърдех се на всички, за някакви дребни неща, които в този определен момент ми изглеждаха огромни. Не можех да заспя, само за това мислех. Добре, че Froz се обади и ми каза неща, които по принцип си знам, но в този момент бях запратила дълбоко в мен. Бях ги скрила и бях оставила съмненията, негативизмите и т.н. да ме обсебят напълно. (Благодаря, Froz).
Малко след като се чух с него ми се обади приятелка, която е много скъпа за мен (и в интерес на истината май на нея бях сърдита... малко). Говорихме дългичко и после... два дена размисъл от моя страна. И май разбрах, защо се сърдя, цупя и гледам все ‘черното’ в другите да търся.
Просто от началото на тази (проклета) година всичко ми тръгна наопаки. Все едно някой ме прокле. Поне аз така го чувствам. Случиха ми се доста гадни неща и изведнъж се почуствах сама и безпомощна. От всичко това явно ми се е искало живота за миг да спре, да почака, за да премисля това, което се случва. Но може ли живота да спре? Е, аз ‘спрях’ за малко, но това не означава, че и другите трябваше да спрат с мен и да ме ‘изчакат’. За съжаление това го разбрах късно, а в интерес на истината приятелите ми бях до мен. Разбираха ме. Успокояваха ме. Подкрепяха ме.
Радвам се, че намерих моята грешка – начина ми на мислене и в известна степен егоизма ми (може би). Надявам се и другите да потърсят грешките в себе си. Не мисля, че аз трябва да ги посочвам, а и в интерес на истината не искам. По-добре е сам да седнеш и да си преосмислиш действията, думите... Поне аз така направих и бих казала, че съм доволна от себе си:)

Сънят...

Това, което съм написала по-долу, всъщност съм го писала преди доста време - когато в Ирак плениха двамата българи. Това, което е долу е първосигналната ми реакция от случващото се в Ирак въобще...

Малко, забутано в полите на Витоша кварталче. Въздухът е чист, листата на дърветата леко се поклащат от вятъра, децата си играят весело и безгрижно. Аз се насочвам към малка уличка, оградена от всякъде с дървета, малки блокчета и схлупени къщички. Наслаждавам се на деня и на спокойствието, което цари тук. В далечината виждам приятелите си – бивши съученици от кварталното училище. Макар да са минали 6 години, от както сме учили в една и съща класна стая и макар вече всеки да е поел по своя път, ние винаги изпитваме радост, когато се видим. Ето, вървя към тях и им се усмихвам, още малко ще протегнем ръце, за да се поздравим, когато с почуда забелязвам как всичко от ляво гори... Пожар! Тук!? Но как... Всички дървета са обхванати за отрицателно време от пожара. Горят и къщите. Всички гледаме ужасени. Хората от близкото заведение за миг забравят за своите студени бири и се втурват да гасят пожара. Невъзможно е. Сякаш колкото повече го гасят, толкова по-буен става той. Правя две крачки назад. Обръщам се към блока. Мисля си, че незабавно трябва да направя нещо. Трябва да помогна, да намеря вода, да извикам пожарната... В същият миг чувам странен шум. Шум от прелитащ ниско самолет. Чувам свистене. След миг една голяма сива ракета минава покрай мен. Точно така – ракета! Като тези, с които “модерните” напоследък терористи обстрелват различни точки по света. Ракета в моя квартал! Гледам я невярващо как минава покрай мен и се насочва към блоковете, където се намират моите родители, близките ми. След нея изсвистява втора ракета, после трета, четвърта, пета.... Замръзнала на място и невярваща на това, което виждам, се чудя как не ме е улучила ракетата, как не ме е повлякла вълната от нея. Най-накрая осъзнах, защо са ме пощадили тези сеещи смърт човешки “произведения” – аз сънувах! Когато се събудих дълго мислих за сънят си. Бях изтръпнала и уплашена. Два дни не обелих дума пред никого. Не казах на родителите ми за този сън. Не смеех. Мислех си, че ако го споделя може наистина да се случи. Всичко беше ужасяващо реално.
През тези два дена позабравих този кошмар. До вчера сутринта... “Ивайло Кепов и Георги Лазов са взети за заложници от иракски терористи...” Двама българи! Новината беше реална и страшна. Този път кошмара не беше сън. Това, за съжаление е действителността. Видях кадри от “Ал Джазира”, на които трима, забулени в черно и въоражени терориста, на неразбираем за нас език (боже, колко зловещо звучи този език!), четат своите искания, а в краката им стоят двамата българи. Изпитах чувство, което не мога да опиша. Не познавам тези хора. Не познавам и семействата им, не мога дори и за миг да си представя каква болка изпитват те. Не искам да си я представя! Знам само, че като чета статиите за Ивайло и Георги усещам как стомаха ми се свива, как ми идва да заплача за тези двама българи. 24 часа - времето живот, отредено на тези хора от похитителите им. После – зловеща и жестока смърт! А само преди по-малко от месец един кореец беше обезглавен, преди това, снимка на екзекуцията на американски бизнесмен обиколи света - зловеща снимка! От началото на тази ужасяваща 2004 са били отвлечени повече от 80 чужденци от различни националности. Невинни хора, от които някои биват убивани, а други потъват, сякаш, в дън земя. Гледам, чета и главата ми не го побира – как могат да съществуват такива страшилища, като тези фанатизирани до полуда терористи?! Така озлобени ли се раждат те или животът ги прави такива? Погледнете само снимките на техните водачи – хора изглеждащи като нас, които пият, ядат, спят като нас. Защо тогава, когато погледнем снимките им и прочетем “биографиите” им ни побиват тръпки? Защо тогава си пожелаваме и горещо се молим никога да не заставаме лице в лице с тях? Защо човекът става жесток и злобен към ближните си? Защо религиите трябва да ни разделят?
Не разбирам този свят! Не мога да проумея как един човек може да бъде толкова жесток! Не мога да проумея как има хора, които могат да убиват други хора, да ги колят като животни, да се гаврят, да ги мъчат... Сигурно разсъждавам детински и глупаво за възрастта си. Сигурно не искам да повярвам, че хората могат да бъдат жестоки и фанатични. Да се борят за “идеалите” си по толкова жесток начин. Не мога да проумея как човек, за чиято глава са обявили 25 млн. долара може съвсем спокойно да обикаля света, без да го хванат, без дори да се доближат до него. Толкова силни и организирани ли са тези, които се смятат за силни и организирани?! Защо трябва всички да страдаме от една война, коята е война не за нас, а за други – по-силни и по-могъщи? Защо трябва да даваме невинни жертви? Невинни са не само Ивайло Кепов и Георги Лазов, ами са невинни и петимата български войници, загинали на връх Коледа! Според мен те са невинни, нищо че са отишли по собствена воля. Но каква, питам се аз, е тази “собствена воля”, когато е тласкана от мизерията, безпаричието и скъпият живот, който водят повечето от осем милионното ни българско население?! Днес всички гледат да отидат зад граница, за да направят някой лев и да нахранят семействата си. “Благодарение” на това те стават жертви.
Жалко е да гледаш как в една такава ситуация българските политици отправят жален и молещ поглед към ГОЛЕМИТЕ СИЛИ. Какви са тези големи сили, питам се аз? Защо винаги българите гледаме и търсим помощ от чуждите, а не си помагаме сами? Защо си мислим, че когато САЩ каже някоя добра дума за нас, ние винаги можем да разчитаме на тях, да им вярваме сляпо? Мисли ли си някой, че те ще помогнат на Ивайло и Георги? Няма! Искането е САЩ да освободи иракски затворници до 24 часа иначе... без българите! Звучи жестоко, но е факт. Колкото и да ми е болно и тъжно да го кажа, колкото и песимистично да звуча, не смятам, че двамата българи ще се върнат живи в България. Повярвайте ми – иска ми се да греша, иска ми се семействата им да не изживеят ужаса на роднините на Ким Сун-Ил и Ник Бърг, иска ми се кошмара с българите да свърши! Искам целият кошмар с тази война да свърши! Не искам да живея в непрекъснат страх онзи ужасяващ сън да се сбъдне. Не искам, когато отправя поглед в небето и видя самолет да изпитвам страх, че от този самолет може да бъде пусната бомба. Не искам да чувам гърмежи, писъци, да виждам в очите на хората страх, да гледам окървавени трупове. Защо светът трябва да е толкова жесток?
Не мога да проумея как за милионите години еволюция хората не са се променили, ами са останали на онова примитивно стъпало, на което проблемите се решават само с войни, терористични атаки, заплахи, побоища... Ще достигнем ли до онова високо стъпало, на което се смята, че сме сега? Най-раумните същества сред животните. Не – ние сме животни! Ние даже сме по жестоки от животни... Разумни същества може и да станем, но не сега, а след милиони години.
Ако, разбира се, все още ни има.

Черно и бяло

Това стихотворенийце го писах още докато бях млада и зелена - за това и то е такова. Спомням си, че бях в час по литература и изучавахме Смирненски... Май той ме вдъхнови, като се замисля... Както и да е. Аз бях млада и зелена, за това и стихчето е такова.

Enjoy...:)

Бяло и черно


Пада първият есенен дъжд,
детски гласове долитат отвън.
Затворен седиш в тъмната стая,
Сълзите леко се стичат по теб,
мисли в главата се блъскат без цел
и затормозяват иначе спокойния ден.
Лист бял пред теб безпомощно стои,
черни букви като грозни гарги се нижат,
думи болезнени съставят те.
Болка! Това чувстваш ти сега.
Тя бавно в тялото пропива. (попива)
Вик един издаваш в празната стая –
всичко кънти, всичко боли...
Думите тежки върху теб се стоварват,
дълбоко навлизат в ранено сърце.
Болка бошува навсякъде в теб,
сълзи като кръв излизат навън
и мокрят красивото ти лице.
Бяло и черно, болка и смях,
в танц смъртоносен понасят се те.
И ето... победа, свобода, радост...
Болката изчезна, сълзи – няма.
Листа бял на парченца разкъсан,
буквите черни безпомощни са вече.
Усмивката бавно измества тъгата,
слънцето място намира върху мокрото ти лице.
Детски гласове долитат отвън,
Тихо се сипе първият есенен дъжд...

Искам...

Искам в очите ми да няма сълзи.
Искам скръб да няма в мислите ми.
Искам усмивка на лицето ми да има.
Искам щастие да ме обвива.

Искам хората да не обиждам.
Искам красивото във тях да виждам.
Искам със мен да се смеят.
Искам в розово да пеят.

Искам другите да ме разбират.
Искам със радост да ме покриват.
Искам всички да сме диви.
Искам всички да сме щастливи.

PS: Това го написах снощи, много набързо. Искам да си го кача в 'суров' стил... После може и да го изтрия. Интересното е, че го написах в супер сдухано настроение. Тъкмо се бях 'развихрила' и ми се обадиха приятели, които ми оправиха настроението... Е, не точно, но ... След като прочетох това което съм сътворила... установих, че доста навътре взимам някои неща. Май не трябва много, много да мисля за разните там нещица... дребни и непотребни... Чао за сега...

И аз съм тук... вече:)

И аз като мой близък приятел реших да си направя един blog. Или каквото да е там. За да пиша и за да ми олекне. Поне той ми каза, че ще ми олекне. Казва, че на него му олеква. Сега прочетох едно негово текстче и намирам проблеми сходни с моите. Е, нали проблемите ни са почти еднакви... даже еднакви, но с различна гледна точка.

Frozen - ако прочетеш това мога да ти кажа само, че и аз се чуствам всеки път, когато излизаме (или поне напоследък) както и ти в разказа си Кажи баба thank you!.

Не знам... мисля да спра за сега, щото нещо май не съм свикнала да пиша и споделям...

Но си мисля, че ще свикна:)