Сълзи... отново

[редакция... за кой ли път пак гледам да не нараня някой]

По дяволите и шибания живот. Вече ми писна да му търпя гадните изненади!!! Писна ми да се съсипвам и да гледам как всичко, в което едно време съм вярвала, бавно-бавно започва да се руши...
Не знам още колко дълго мога да издържа..

Всичко е пълен Shit!

Смях - ето това чуваш. Смеха се лее срещу теб, но не ти става по-добре. Това е ужасяващия смях на съдбата, която ти си присмива в лицето. Виждаш само изкривената в злобна усмивка уста, пълна с грозни, остри зъби, готови всеки момент да се впият в теб. Да те разкъсат. Да късат плътта ти, докато в гърба ти се забива поредния остър предмет.

Още колко място има по тялото ми? Още колко болка може да поеме то?

Животът е сложно нещо... Зад всеки ъгъл те дебне нещо ново. И колкото и да се опитваш да погледнеш нещата от към розовата страна, колкото и да ти се иска във всяка нова кутия с огромна панделка да има нещо хубаво, нещо светло, весело... виждаш само грамадна кафява купчина, която се излива върху теб... Ама свикваш де... В един момент се примиряваш...

Не знам, сигурно това е момента, в който трябва да се вгледаш в себе си. Да осъзнаеш, че вече не си а-гу-гу-гу, ами зрял човек. Мани ги шибаните розови очила и се вгледай в света около теб. Не, не глобално - вгледай се в този микросвят, който с годините си мислил, че си създал и че се чувстваш сигурен и спокоен в него... Е, какво се вижда - ха, да една огромна илюзия! Всичко е сиво и лъжовно.

Изненада - живота не е това, което беше! Добре дошъл в реалността.

Та питам се, това ли е момента, в който кардинално трябва да промениш нещата около теб? Да зарежеш старото и да се впуснеш в новото? Старото е "сигурно", а новото - не.. Макар че така изписано все е едно...

Защо, когато се ражда човек не му дават един наръчник за живота. Дори да е един бял лист с изписани думи от сорта на "Не вярвай на никой и на нищо около себе си!".

Честно - би спестило много главоболия и излишно пропиляни сълзи. А и си мисля, че болката би била много по-малка. Пак щеше да я има, ама нямаше да е същото...

Баси и живота, честно...

Fuck it!

Колко, по дяволите, разочарования може да "поеме" един човек за има няма 6 месеца?!
Кой умник е казал, че след лошото идва добро? Щото за последните ми хипер гадни години, аз светлина не виждам...
Май единствената светлина ще бъде тази в тунела, която се вижда в един по-друг случай. Но честно казано и този вариант все повече и повече ми се услажда...
Иде ми да избягам, да отида някъде далеч, далеч от всичко тук...
Преди време бях написала, че се усещам че "рия" на едно място, че няма мърдане напред за мен. Сега се усещам, че освен седенето на едно място аз потъвам и на долу. Всичко ме подтиска, натиска... направо скача върху мен...
Усещали ли сте, че понякога сте в страхотна безизходица, че всичко е против вас, че живота ви се смее в лицето с една особено жестока ирония... Едва ли не ти казва "Копеле, ще те смачкам!"

Защо, по дяволите, не мога да зарежа всичко? Защо да не кажа "майната му на всички и на всичко"?! Защо?!
И кога ще видя и аз някаква шибана радост в тоя живот, а? Не я очаквам в никакъв случай, защото знам със сигурност, че ме чакат още гадни събития...
Понякога ми се иска верно 2012г. да ни тресне един астероид и да преебе живота изцяло... Само дето АЗ го искам, надали и някой друг...

Преебан или по-точно заебан от всички!

Най е готино да научиш, че точно това са направили тия, на които държиш. Много гаден факт и още по-гадно чувсвтво!
Най-гадното е, че вече започват абсолютно всички около мен да се държат по този начин. И не мога да разбера с какво съм заслужила пренебрежението им?
Явно трябва да на ми пука вече изобщо и май е време да започна да гледам себе си, защото май всички това правят само аз не...

If I could turn back time...

Как човек може да запълни огромната празнина в душата си, когато изгуби скъп човек? Това се чудя през тези 5 дена...
Още не мога да осъзная, че баба Минка я няма...
Да, баба ми почина в петък... 10.10.2008 година. Така и не се събуди от комата. Така и не успях да й поискам прошка, за всичките пъти през последната година, в които съм я наранявала по някакъв начин. Така и не успях да й кажа "чао".... Дори не мога да си спомня, дали в деня, в който тя получи инсулта - 4.10.2008, когато излизах сутринта за работа... дали минах да й кажа чао? Отворих ли вратата на стаята й, поне да видя дали е будна?! НЕ си спомням...
Видях я във вторник... на погребението й... Как спеше... Бях обещала на мама да не плача, но и това си обещание не спазих... В този ден наистина осъзнах, че баба я няма... че няма да влиза вече в стаята ми, че няма да ходи от стая в стая, че няма да се взира в мен, когато вечеряме или просто седим и гледаме телевизия...
Няма я вече... Наистина, знам че тя винаги ще живее чрез нас, чрез спомените ни, чрез самото ни съществуване, но... съвсем различно е...

В последната седмица седя и си мисля, колко е хубаво да кажеш на близките си, че ги обичаш, защото в един момент ще е късно и тогава колкото и да си повтаряш, че искаш да върнеш времето назад... не може...
Преди около 3 седмици си спомням, че не можах да заспя. Беше след случката с линейката от 19.09.2008. Седях и си мислех за баба, която не беше ставала от леглото си и не можеше да спи. Спомням си, че тогава си мислих колко ли е уплашена миличката, колко ли й е гадно, че не е това, което беше и че го усещаше това. Беше казала на мама, че я е страх от смъртта... Тогава за първи път заговори за това. Заплаках, определено не можех да заспя. По едно време станах и отидох при нея. Взех и ръката и започнахме да си говорим. Спомням си, че тогава исках да й поискам прошка, но не го направих... Казах си "има време"... а то...

Когато заплача се опитвам да се успокоя с мисълта, че баба сега е някъде на по-хубаво място. Някъде с дядо, където и двамата са щастливи, здрави и усмихнати.
Заедно.

Преди да приключа с това писане искам да изкажа благодарности на:

Д-р Цветелина Иванова от Неврологията на Трета Градска - искам да й благодаря, за това че се грижеше за баба и винаги успокояваше мама. Искам да й балгодаря, че е била до баба в последния и миг...
Също така искам да благодаря и на двете траурни агенции, които направиха всичко възможно максимално да ни улеснят в процедурите по погребението на баба. Това са:
Траурна агенция "Кратос" (София) и траурна агенция "Божик" (Димитровград) - много точни, много всеодайни и най-вече съпричастни към мъката на хората, доверили им се в този тежък момент . Благодаря ви!

.....................

От вчера единствената фраза, която се върти в главата ми е, че чак когато изгубиш (или си на път да изгубиш) нещо, чак тогава осъзнаваш какво си имал. Чак тогава ти става ясно колко го обичаш...
Вчера баба ми е получила втори инсулт. Бях на работа, майка ми и брат ми ми се обадиха. Този път до колкото знам линейката не се е забавила, но пак по ЗАКОН сами сме свалила баба ми, която е била напълно в безсъзнание, до линейката. Добре че един съсед е помогнал иначе не знам... Благодаря му!
В болницата, същата в която закараха баба ми преди около две седмици, едва ли не са вдигнали на майка ми скандал, защо миналия път не са направили изследвания на баба. И този въпрос го задава същата онази сестра, която е била на смяна на 19.09.2008. Е какво - ние ли е трябвало да правим изследвания на баба ми? Да си носим апарата за кръвното, може би и скенер да вземем да си купим, та като отидем в болницата направо изследванията да дадем и после да се мисли какво да се прави...
Няма значение. Не ми се иска да задълбавам в тази тема... На всички им е ясна.

Баба е в кома. Това е. Лекарят не и дава повече от два-три дена живот... Край на диагнозата...
Като се замисля... Не знам... Много я обичам. Знам че в последно време определено ме дразнеше с някои неща, знам че са били в резултат на това, че е болна и въпреки всичко й се дразнех. Не й обръщах достатъчно внимание, от което най-много ме боли. Едва през последните две седмици се стараех всеки ден да съм при нея и да си говорим.
Гадно ми е, че й обещах да отида до манастира св. Мина (кръстена съм на нея, на баба Минка) и да й купя поне една иконка... Не успях да си удържа на обещанието...
Най-гадно ми е, че сигурно няма да мога и чао да й кажа, да й подържа за малко ръката и да я целуна.
Много ме боли...

Каква по дяволите е тази държава?!

Защо като се обадиш на БЪРЗА ПОМОЩ и кажеш, че един 78 годишен човек е много зле, че не може да говори, че е неориентиран и неадекватен, че преди четири години е прекарал инсулт, че не е от София ти затварят телефона и не приемат обаждането ти?!
"Не можем да помогнем, защото личния лекар не е тук! Ще се оправи... ТОВА НЕ Е СПЕШЕН СЛУЧАЙ!!!"
Кое е спешен случай?!
Пред две години така ми отказаха и линейка за диабетно болен, защото НА ТАКЪВ ЧОВЕК Е НОРМАЛНО ДА МУ СЕ СЛУЧВАТ ВСЯКАКВИ НЕЩА!!!
Айде бе!
КОЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ Е СПЕШНО?!
Трябва ли да му изтича на човек кръвта или не знам си какво, за да кажат, че е спешно? Не е ли за това бърза помощ, за да ОКАЗВА ПОМОЩ на болен човек? Пък било то диабетик или болен пенсионер?!
Защо трябва линейките да се чакат по 60 минути?
Защо като дойдат ЛЕКАРИТЕ ти сам трябва да правиш всичко, а те да гледат отстрани?!
И преди и днес трябваше сами да пренасяме напълно отпуснат и неадекватен човек до самата носилка, а МЕДИЦИНСКИТЕ лица само да бутнат тъпата носилка вътре в линейката...
Е***a съм я ш******а помощ в тая организирана държава!!!

Нали знаеш, че Мина е виновна за всичко!

Мина е виновна за всичко - с това се майтапят всичките ми приятели, но май така си излиза.

Тези, които са влизали в блога ми през последната седмица сигурно са чели една публикация, която вече я няма. Да, изневерих на себе си и изтрих (без думи), за да се поуспокоят някои хора.

Излезна така, че и лично мнение вече не мога да изразя, но в името на приятелството си казах, айде, от мен да мине.

Явно блога ми не се посещава само от мен и Kidon, ами и от доста хора - знайни и незнайни, познати и непознати, приятели и неприятели... Баси, много известен бил този мой блог. Само дето в случая не зная дали да се радвам или не.

Може би, поне 3-ма човека знаят, че с изтритата публикация, не съм искала да нараня определен човек. Не съм искала и нещата да се развиват така, както е станало. Но цялата работа стана много... лайняна! Сори за израза, но си е така.

За друго не смятам да се извинявам - мисля, че поне според моите преценки постъпих правилно. Застанах зад приятелите си...

Поне сега ще си имам обеца на ухото и няма да заставам на ничия страна. Моля ви се, многото читатели на популярния ми блог - повече не ме въвличайте в проблемите си, защото явно като изразя мнението си преча на всички!

ПП: и още една обеца ще си закача:

Bravo 4e cunka6 istinskite si priqteli sled kato im zabie6 noj v gyrba!!

Neq nito q poznava6 nito znae6 kakvo misli.

6te kaja samo 4e e bo dobra ot teb!!

Който както иска да го разбира - аз бях до тук!

За гадният ексхибиционизъм

Дразнят ми всички гадни ексхибиционисти!

Дразнят ме и тъпите общинари, които не правят нищо по въпроса с неосветените вечерно време малки улички!

Всъщност, ако говоря по-конкретно, улицата за която става въпрос не е никак малка - Любляна, но нали се намира далеч от центъра, що да не я пренебрегнем, а?!

А за ексхибиционистите тя е мноооого плодотворна за действията им, защото е гарнирана и с един хубав китен парк - разбира се - НЕОСВЕТЕН!!!

Перфектно е за тях някъде към 22ч. да си развяват мъжкото "достойнство", да говорят гадните си и гнусни приказки...

... а тъпите рейсове, разбира се да закъсняват в най-неподходящия момент...

Въобще нещо като е тръгнало надолу трябва да се стигне дъното, нали?