Maлки съкровища:)

Сега покрай ремонта намирам много и все интересни неща – рисунки от училище, писания и стихотворения. Имам тефтер, в който записвам всичките си „творения”. По едно време се забута някъде и колкото и да го търсех не можех да го намеря. Е, вече го намерих и си припомних любимото стихотворение, което съм съчинила. Ето го и него:

Сам

Стоиш сам сред тълпата
и си мечтаеш за дните,
когато светът ще е друг.
Очакваш нещо, очакваш някой,
който светът ще промени.
Седиш сам сред полята,
птиците пеят безгрижно край теб.
Мечтаеш за нещо, мечташ за някой,
който светът ще промени.
И ден след ден, година след година
седиш сам в целия свят.
Не се появява никой и нищо,
светът е един – стои непроменен.
И злото расте, като разярена тълпа,
доброто като птица отлита далеч.
А ти стоиш и чакаш ли чакаш
някой светът да промени.

Не знам защо толкова го обичам – може би защото беше първото ми „сериозно” стихотворение, което написах. Преди това съчинявах някакви безмислени стихчета. Като това например, което посветих на батко си:

Батко голям бой ще изяде
и после като говедо ще реве.
Ще се опита той да отмъсти, но уви...
Твърде слаб ще бъде той,
за да стане враг мой.
Ще се опита да ме шамароса,
но за миг ще се захароса...
Ще се сети той за мойта проза
и ще се ядоса.
Листа бял той с гняв ще хване
и много лош ще стане!
Да го скъса той ще иска,
но няма да му стиска.
Да погуби ум такъв –
това е просто кръв!!!
После той ще се кротне
и от прозата ми ще се трогне,
че увековечен е той
в този стих мой!

Какво повече да кажа:)
Айде, цункам ви!

PS: Очаквайте продължение... :)