Тайната градина

Както отбелязах вече, сесията ми свърши и сега се отдавам на мързела. Веднага след като завърших започнах да работя. Чуствах се изморена и винаги, когато си вземах отпуска наваксвах със спане. Миналата година ме приеха студентка и напуснах работа. И веднага се сблъсках с един „проблем” – какво да правя през толкова многото си свободно време. Сега, когато вече и сесията ми свърши мързела, бездействието и многото свободно време ме „нападнаха”. И няма лошо, защото се „завърнах” към любимото си хоби, за което не ми оставаше много време през последните 3 години – четенето.
Купувам си поредицата на вестник „Труд” Златни детски книги. Вече прочетох Мечо Пух, за която имах голямо желание да прочета и никак не съжалявам, защото се уверих, че Мечето ме разсмива много и прекарах едни наистина весели и хубави мигове, докато се потапях в приключенията му.
После четох и от приказките на Братя Грим. Ха – първата приказка, която прочетох от братята беше „Урле-Бурле-Буц”. Само заглавието ме кара да се усмихвам. Как може да се измисли една такава приказка с такова смешно заглавие. А в интерес на истината приказката не е смешна, ами е поучителна – една от ония приказки, които ни учат да не си правим заключения за даден човек по външния му вид, ами да го опознаем малко, а пък чак тогава да говорим за него.
Както и да е. Мисълта ми е за последната книга, която купих от поредицата – „Тайната градина”.
Повечето ми приятели няма да се учудят от факта, че все още си купувам детски прикзаки, комикси или че гледам анимационни филмчета. Нищо, че скоро ще навърша 22 – аз още си оставам фен на Мики Маус, Том и Джери и на всички приказки, които ме връщат в детството. Чак сега разбирам, когато се пускат поредица от такива избрани книги, колко много съм пропуснала, като не съм ги прочела. Не искам да кажа, че като малка не съм чела – просто не съм чела точно тези книги. И май така е по-добре, защото надали щях да ги възприема така, както ги възприемам сега.
Макар още да съм едва на десетата глава от „Тайната градина” вече усещам как ме влече носталгията по детството ми. Сутринта започнах да чета книгата и направо не мога да я оставя. Тези, които са я чели сигурно ще ме подкрепят, че е трудно да се „разделиш”, макар и за малко, със съдбата и приключенията на малката Мери. Радва ме начина, по който автроката е описала ‘докосването’ на Мери до всички детски игри – скачането на въже, тичане (под дъжда), търсенето на новото и т.н. Много ми е интересно как ще се променят и другите герои в книгата.
Въобще, сега като се замисля иска ми се отново да съм дете. Тогава света е толкова цветен. Не се интересуваш от нищо друго освен от това да тичаш, да правиш бели и въобще да не се замисляш за нещата, които години по-късно могат да те „смажат”. Колко невинно е, колко красиво е детството.
Става ми мъчно като гледам как „днешното поколение” (как звучи само от моята уста) нямат това детство, което сме имали аз и приятелите ми.
Не знам какво друго мога да кажа, освен че детството е най-красивият и спокоен период от живота ми. И се радвам, че го е имало.
А най се радвам, че май все още присъства в живота ми.