Два месеца... почти

Уау, времето буквално си лети. Гледам и чета последният си пост, който е бил на рождения ми ден преди... два месеца! Ужас. Кога мина това време?!

Два месеца, които трябваше да са новото ми, оптимистично начало, но.. Останах си само с глупавият оптимизъм - нищо хубаво не се случва. Всъщност да, то не можеш само да седиш на едно място и да си мислиш, че ще ти се случва нещо хубаво, а нищо да не правиш. Като онзи виц с човека, който всеки ден се молил на Бог да му се падне 6-ца от тотото и накрая Бог се ядосал и му казал "Ми пусни си фиша, бе!!!". Което ме подсеща, че трябва да взема да пускам и тото, че джакпота пак е убава сума.

Интересно ми е... лошо ли е в днешно време да си оптимист? И до каква степен трябва да си оптимист? Нормално ли е да ти се случват гадни работи, всички около теб да клюмат, а ти като пълен идиот да отпериш една усмивка и да кажеш "Спокооо, всичко ще си дойде на мястото и ще се оправи?". Нормално ли е?! Или трябва да се обърнеш към психиатър? :D

Или пък оптимизмът е вид защитна реакция? Мислиш си, щом се случват толкова много лоши неща, все някога ще трябва и добрите да се случат? Тая мисъл я засегнах в един предишен пост... Явно доста ме вълнува напоследък... Но наистина - съществува ли това прословуто "равновесие" в природата? Или то може да се тълкува като "на един му се случва добро, значи на оня там трябва да му изсипем торба лошотия"?! Интересно... До сега не се бях сетила, че 'равновестието' може да се изрази и така... Този вариант честно казано никак не ме устройва... Мисля си, че щом има "лош период" трябва да има и "добър период" в живота на човек, иначе процента на самоубийствата ще е бая висок. Представете си само - близо 6 млрд хора на планетата; 3 млрд са хепи, а останалите 3 - абсолютна депресия! Кофти картинка...

Всъщност напоследък не знам как да реагирам на лошото. В това май се изразява и тоя мой оптимизъм. В смисъл... ОК, лошото се е случило - не мога да го променя. Нали не трябва да сядам и да се самосъжалявам? Е, не че не го правя, но това са в някакви кратки моменти. Когато задълбая много си казвам винаги, че има и по-зле от мен. И с това някак си се успокоявам и после си казвам, че всичко ще се оправи по един или друг начин. Като вица с блондинката - питат я "какъв е шансът, днес, 2010 да видите жив динозавър да се разхожда по улицата?", а тя казва "Шансът е 50 на 50 - или ще го видя, или няма да го видя!". Та и аз така - или ще се оправи всичко, или няма да се оправи!

Оптимизъм?

Самовнушение?

Идиотизъм?

Глупост?

Микс от всички изборение?!

Не знам... За всеки случай ще продължа да съм окичена с тъпа усмивка и оптимизъм, пък каквото ще да става! То всъщност това ми е интересно - какво ще стане :D Рано или късно ще разбера ;)

Цункам!

Всичко е пълен Shit!

Смях - ето това чуваш. Смеха се лее срещу теб, но не ти става по-добре. Това е ужасяващия смях на съдбата, която ти си присмива в лицето. Виждаш само изкривената в злобна усмивка уста, пълна с грозни, остри зъби, готови всеки момент да се впият в теб. Да те разкъсат. Да късат плътта ти, докато в гърба ти се забива поредния остър предмет.

Още колко място има по тялото ми? Още колко болка може да поеме то?

Животът е сложно нещо... Зад всеки ъгъл те дебне нещо ново. И колкото и да се опитваш да погледнеш нещата от към розовата страна, колкото и да ти се иска във всяка нова кутия с огромна панделка да има нещо хубаво, нещо светло, весело... виждаш само грамадна кафява купчина, която се излива върху теб... Ама свикваш де... В един момент се примиряваш...

Не знам, сигурно това е момента, в който трябва да се вгледаш в себе си. Да осъзнаеш, че вече не си а-гу-гу-гу, ами зрял човек. Мани ги шибаните розови очила и се вгледай в света около теб. Не, не глобално - вгледай се в този микросвят, който с годините си мислил, че си създал и че се чувстваш сигурен и спокоен в него... Е, какво се вижда - ха, да една огромна илюзия! Всичко е сиво и лъжовно.

Изненада - живота не е това, което беше! Добре дошъл в реалността.

Та питам се, това ли е момента, в който кардинално трябва да промениш нещата около теб? Да зарежеш старото и да се впуснеш в новото? Старото е "сигурно", а новото - не.. Макар че така изписано все е едно...

Защо, когато се ражда човек не му дават един наръчник за живота. Дори да е един бял лист с изписани думи от сорта на "Не вярвай на никой и на нищо около себе си!".

Честно - би спестило много главоболия и излишно пропиляни сълзи. А и си мисля, че болката би била много по-малка. Пак щеше да я има, ама нямаше да е същото...

Баси и живота, честно...

If I could turn back time...

Как човек може да запълни огромната празнина в душата си, когато изгуби скъп човек? Това се чудя през тези 5 дена...
Още не мога да осъзная, че баба Минка я няма...
Да, баба ми почина в петък... 10.10.2008 година. Така и не се събуди от комата. Така и не успях да й поискам прошка, за всичките пъти през последната година, в които съм я наранявала по някакъв начин. Така и не успях да й кажа "чао".... Дори не мога да си спомня, дали в деня, в който тя получи инсулта - 4.10.2008, когато излизах сутринта за работа... дали минах да й кажа чао? Отворих ли вратата на стаята й, поне да видя дали е будна?! НЕ си спомням...
Видях я във вторник... на погребението й... Как спеше... Бях обещала на мама да не плача, но и това си обещание не спазих... В този ден наистина осъзнах, че баба я няма... че няма да влиза вече в стаята ми, че няма да ходи от стая в стая, че няма да се взира в мен, когато вечеряме или просто седим и гледаме телевизия...
Няма я вече... Наистина, знам че тя винаги ще живее чрез нас, чрез спомените ни, чрез самото ни съществуване, но... съвсем различно е...

В последната седмица седя и си мисля, колко е хубаво да кажеш на близките си, че ги обичаш, защото в един момент ще е късно и тогава колкото и да си повтаряш, че искаш да върнеш времето назад... не може...
Преди около 3 седмици си спомням, че не можах да заспя. Беше след случката с линейката от 19.09.2008. Седях и си мислех за баба, която не беше ставала от леглото си и не можеше да спи. Спомням си, че тогава си мислих колко ли е уплашена миличката, колко ли й е гадно, че не е това, което беше и че го усещаше това. Беше казала на мама, че я е страх от смъртта... Тогава за първи път заговори за това. Заплаках, определено не можех да заспя. По едно време станах и отидох при нея. Взех и ръката и започнахме да си говорим. Спомням си, че тогава исках да й поискам прошка, но не го направих... Казах си "има време"... а то...

Когато заплача се опитвам да се успокоя с мисълта, че баба сега е някъде на по-хубаво място. Някъде с дядо, където и двамата са щастливи, здрави и усмихнати.
Заедно.

Преди да приключа с това писане искам да изкажа благодарности на:

Д-р Цветелина Иванова от Неврологията на Трета Градска - искам да й благодаря, за това че се грижеше за баба и винаги успокояваше мама. Искам да й балгодаря, че е била до баба в последния и миг...
Също така искам да благодаря и на двете траурни агенции, които направиха всичко възможно максимално да ни улеснят в процедурите по погребението на баба. Това са:
Траурна агенция "Кратос" (София) и траурна агенция "Божик" (Димитровград) - много точни, много всеодайни и най-вече съпричастни към мъката на хората, доверили им се в този тежък момент . Благодаря ви!