Мани го тоя бот - дай да се посмеем малко

Тия няколко трябваше да си ги сложа някъде. На моето развалено чувство за хумор, тези няколко стихчета-михчета му се сториха мнооооооого cool.

Нá, чети и ти:)

Birdy birdy in the sky dropped a poopy in my eye, I don't worry I don't cry, I'm just happy that cows can't fly!

The more I learn the more I get to know,
the more I know the more I forget,
the more I forget the less I know,
so why should I be learning??

A small kid wrote to Santa Clause, "send me a brother". santa wrote back, "send me ur mother"

Husband asks, Do you know the meaning of WIFE.
It means...Without Information Fighting Everytime!
WIFE satys No, it means -
With Idiot for Ever.

What do u call a woman in heaven? An Angel.
A crowd of woman in heaven? A host of Angels.
And all woman in heaven? PEACE ON EARTH!

Добре де, исках да напиша и още, но в момента Михата ме зариби с цитати на Тери Пратчет. За това зарязвам това и отивам да ги чета.
Божествено съчетани думи!

Цункам!

Нещо малко...

Слагам нещо малко, колкото да не ме обвинявате, че не пиша нищо... (не че не е вярно де) Иначе скоро ще разкажа за пътуването ми до Димитровград - просто днес нямам настроение за разказване.
А сега нещо доста лично... Последният стих съм го махнала - прекалено личен е:

Не ми казвай стига - думите болят.
Не ми казвай стига - болката не минава.
Не ми казвай стига – не мога да забравя.
Не ми казвай стига – сълзите усещам още...

Думите в главата ми кънтят – едва ли ще забравя...
Болката сърцето ми пронизва – душата ми страда...
Не мога да забравя всичко – случило се е то!
Сълзите си усещам още – за добро или зло...

Не ще забравя миговете на обида,
Не ще забравя обвиненията жестоки,
Не знаеш колко те обичам...
Не знаеш колко те обичам...

Искам да те гледам пак като преди.
Искам усмивката на лицето ти да блести.
Искам очите ти весели да виждам.
Искам пак щастлив да си!

Цункам ви!

Щях да забравя...

Едно малко стихотворенийце, което измислих, докато си пишех курсова работа:)

Мързи ме да гледам.

Мързи ме да слушам.

Мързи ме да чета.

Мързи ме да ме мързи.

Дори ме мързи да мисля, че ме мързи.

Искам да гледам.

Искам да слушам.

Искам да чета.

Искам да искам.

Дори искам да мисля, че искам.

Трябва да гледам.

Трябва да слушам.

Трябва да чета.

Трябва да трябва...

Дори трябва да мисля, че трябва...

Започвам да гледам.

Започвам да слушам.

Започвам да чета.

Започвам да започвам.

Дори започвам да мисля, че започвам.

И к'во?!

Гледам, слушам, чета...

Дори мисля - ама понякога.

И все пак си мисля. че дори,

когато мислиш си мислиш

глупости, които мисля, че

не трябва да се четат.

Но все пак си мисля,

че мисленето е полезно!

НО НЕ ПРЕКАЛЯВАЙТЕ, ВСЕ ПАК:)

Айде, вече преставам да пиша, щото ставам нахална:)

Цункам!

Нещо ново...

Днес ме е яд, че само се разкарвах до университета. Нямаме нищо. А на всичкото отгоре преподавателката ни по английски език нещо яко ни е набрала и май няма да ни даде подписи накрая на годината. Кофти...

Обаче пък в кафето един колега ми прочете негово стихотворение, което написал в леееко нетрезво състояние. На мен лично ми харесва, надявам се и някои от тук да го оцени:)

(без заглавие)

Отново депресиран,

отново самотен,

отново пиян!

Отново се опитвам

да изглеждам засмян.

Хора, стадо, малцинство,

писна ми да живея в това общество!

Искам да избягам,

да се скрия

и кротко да се напия.

Да забравя таз омраза

и да напиша някоя фраза.

Фраза за тази фаза.

Фаза на омраза

От Raziel

Айде, стига писала за днес... имам и по-важна работа... хахха

Цункам!

Maлки съкровища:)

Сега покрай ремонта намирам много и все интересни неща – рисунки от училище, писания и стихотворения. Имам тефтер, в който записвам всичките си „творения”. По едно време се забута някъде и колкото и да го търсех не можех да го намеря. Е, вече го намерих и си припомних любимото стихотворение, което съм съчинила. Ето го и него:

Сам

Стоиш сам сред тълпата
и си мечтаеш за дните,
когато светът ще е друг.
Очакваш нещо, очакваш някой,
който светът ще промени.
Седиш сам сред полята,
птиците пеят безгрижно край теб.
Мечтаеш за нещо, мечташ за някой,
който светът ще промени.
И ден след ден, година след година
седиш сам в целия свят.
Не се появява никой и нищо,
светът е един – стои непроменен.
И злото расте, като разярена тълпа,
доброто като птица отлита далеч.
А ти стоиш и чакаш ли чакаш
някой светът да промени.

Не знам защо толкова го обичам – може би защото беше първото ми „сериозно” стихотворение, което написах. Преди това съчинявах някакви безмислени стихчета. Като това например, което посветих на батко си:

Батко голям бой ще изяде
и после като говедо ще реве.
Ще се опита той да отмъсти, но уви...
Твърде слаб ще бъде той,
за да стане враг мой.
Ще се опита да ме шамароса,
но за миг ще се захароса...
Ще се сети той за мойта проза
и ще се ядоса.
Листа бял той с гняв ще хване
и много лош ще стане!
Да го скъса той ще иска,
но няма да му стиска.
Да погуби ум такъв –
това е просто кръв!!!
После той ще се кротне
и от прозата ми ще се трогне,
че увековечен е той
в този стих мой!

Какво повече да кажа:)
Айде, цункам ви!

PS: Очаквайте продължение... :)

За приятелите... пак

Едно е тука знай –
човека до теб опознай.
Приятел в него ще намериш
Скъп другар ще спечелиш!
Няма по-голямо богатство
От приятелското братство!
Купон, веселба и смях
Ще разнасяш ти със тях.
Скуката ще прогониш,
Слънцето ще догониш

Ко да кажа – вчера беше супер ден! Много смях, много дъжд, много музика, мнооооооогооооооооооооо!:)
Обичам всички!!!!!!!!
Цункам ви!

Черно и бяло

Това стихотворенийце го писах още докато бях млада и зелена - за това и то е такова. Спомням си, че бях в час по литература и изучавахме Смирненски... Май той ме вдъхнови, като се замисля... Както и да е. Аз бях млада и зелена, за това и стихчето е такова.

Enjoy...:)

Бяло и черно


Пада първият есенен дъжд,
детски гласове долитат отвън.
Затворен седиш в тъмната стая,
Сълзите леко се стичат по теб,
мисли в главата се блъскат без цел
и затормозяват иначе спокойния ден.
Лист бял пред теб безпомощно стои,
черни букви като грозни гарги се нижат,
думи болезнени съставят те.
Болка! Това чувстваш ти сега.
Тя бавно в тялото пропива. (попива)
Вик един издаваш в празната стая –
всичко кънти, всичко боли...
Думите тежки върху теб се стоварват,
дълбоко навлизат в ранено сърце.
Болка бошува навсякъде в теб,
сълзи като кръв излизат навън
и мокрят красивото ти лице.
Бяло и черно, болка и смях,
в танц смъртоносен понасят се те.
И ето... победа, свобода, радост...
Болката изчезна, сълзи – няма.
Листа бял на парченца разкъсан,
буквите черни безпомощни са вече.
Усмивката бавно измества тъгата,
слънцето място намира върху мокрото ти лице.
Детски гласове долитат отвън,
Тихо се сипе първият есенен дъжд...

Искам...

Искам в очите ми да няма сълзи.
Искам скръб да няма в мислите ми.
Искам усмивка на лицето ми да има.
Искам щастие да ме обвива.

Искам хората да не обиждам.
Искам красивото във тях да виждам.
Искам със мен да се смеят.
Искам в розово да пеят.

Искам другите да ме разбират.
Искам със радост да ме покриват.
Искам всички да сме диви.
Искам всички да сме щастливи.

PS: Това го написах снощи, много набързо. Искам да си го кача в 'суров' стил... После може и да го изтрия. Интересното е, че го написах в супер сдухано настроение. Тъкмо се бях 'развихрила' и ми се обадиха приятели, които ми оправиха настроението... Е, не точно, но ... След като прочетох това което съм сътворила... установих, че доста навътре взимам някои неща. Май не трябва много, много да мисля за разните там нещица... дребни и непотребни... Чао за сега...