Ahoy!!!

Нещо напоследък нямам много голямо време (от части и желание) да пиша, за това и не съм пост-вала нищо ново тука. Общо взето времето ми беше ангажирано с изпитите (които за щастие взех... е, освен един), а после не знам защо ме обвзе една доста голяма апатия към всичко.
Усещам се, че напоследък нямам желание за много неща – да излизам, да се виждам и забавлявам с приятелите си, да чета, да пиша... абе нищо. Все си мисля някакви мои си неща... не знам... в доста кофти настроение съм напоследък...

Преди около седмица се опитах да „подновя” едно мое приятелство (нищо, че се бях зарекла да не правя първата стъпка). Последиците още повече ме нараниха и ме сдухаха, по простата причина, че въпросният човек явно нито за миг не си е и помислил, че СЪЩО ИМА вина. И то не малка, бих казала, но разбира се аз май в цялата ситуация нямам нито право на дума, нито на мнения, а само мога да бъда НОСИТЕЛ НА ВИНА... Е, разбира се да обвиняваш някой друг и да не виждаш грешките си е най-лесното и просто нещо на този свят. (Към „безгрешната” – спомни си, моля те, колко човека имаше с мен и ако аз, примерно, съм длъжна да те чакам 30 минути другите двама трябва ли?!)

Както и да е.
Все се опитвам да не се ядосва и да не се впрягам за много неща, но май нещо не се получава. Е, все пак живота е пред мен и може би ще се науча и аз да бъда поне малко егоист и непукист...
Айде, чао за сега.

Цункам!

PS: С доста големи закъснения искам да честитя рождения ден на Льорко и Анди и да им се извиня, че не успях да отида.
Чеситит ви и Св. Валентин и Трифон Зарезан (кой каквото празнува).:)... отново на патерица:)

Некво никво....

Доста хора ми правят забележка, че не пиша за това как съм прекарала 8-ми декември... Очакват ли очакват нещо тук да се появи, ама... няма... Само ще кажа, че си прекарах супер. Просто друго не ми се пише. Всъщност доста се бях запалила да напиша нещо за празника, ама се случиха доста неща, които съвсем ме отдалечиха от тази тема.
Наближават празници, а аз въобще не съм настроена празнично. В понеделник по спешност батко влезе в болница... Пирогов... Като се замисля, колко пъти съм минавала покрай тая болница и съм се чудила как изглежда отвътре... Много тъпо. В понеделник я „опознах” много добре... Бях напълно в... и аз не знам... в някакво състояние, което не може да се опише... и само гледах батко – как спи, как не знае какво става, как го местят с количка от стая в стая, как беше... някак си малък... и толкова студен. Много се изплаших за него. И пак трябваше да бъда „силна”, да не плача... заради мама...
Вече всичко е ОК с батко – пак си стана същата шматка, но знам че никога няма да забравя оня понеделник, в който лекарите ни казаха, че батко бил в кома, че е много зле... Няма да забравя и тия от Бърза помощ, които след 60 минути благоволиха да дойдат, но ни и казаха по телефона, че ЩОМ ПАЦИЕНТЪТ ИМА ДИАБЕТ, СЪСТОЯНИЕТО, В КОЕТО Е ИЗПАДНАЛ Е НОРМАЛНО... И ДА НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАМЕ... А само като се замисля, ако не бяха дошли или ако бяхме послушали нашето GP, да си гледаме батето с някакви хапчета и че ще се оправи... е тогава не знам какво щеше да стане с него...
Сега батко още е в болница – както казах вече значително много по-добре. Само дето ще остане до понеделник-вторник в болницата... Става ми гадно като се замисля, че няма да го има за Бъдни вечер и Коледа, но пък от друга страна искам да знам, че всичко с него ще бъде ОК и лекарите няма да го изпишат ей така, без да са сигурни, че е напълно „стабилен” и здрав. В този ред на мисли искам да благодаря на лекарите, които са около батко и се грижат за него: д-р Радославов, д-р Юрумов (май така се пише...) и на Стоян, който също е доктор, но не му знам фамилята – комшия ни е и познат на батко, което в случая е страхотно, защото много се грижи за него и ... строява сестрите, когато забравят за братото:)
Искам също да благодаря и на приятелите си, които през тази седмица не ме оставиха да мисля в „черно” и които ми даваха много сила и надежда:
на Гери и Инчето, в които съм се уверила, че винаги са до мен (в добро или зло...:)) и които много обичам;
на Мимето и Гери, които вече добре ме познават има ли ми нещо или не и които наистина чувствам истински приятели, на които мога да разчитам и също много обичкам (Мишлета таквиз...:))
на Юли, който беше първия който научи за случката и каза „че бате Ядка ще се оправи, защото все пак това е бате Ядка”:) и който винаги се сеща са бате си Ядка:). Костилков – и теб обичам;
на Дени, която рискува да и удържат от заплата заради 2-3 часовия маратон, който проведохме по служебния телефон и която също обичкам;
и на Митака, който много мило се сети да ми звънне специално да чуе как съм и как е батето... е, и него обичкам:)
Благодаря ви, че сте до мен и че ви имам приятели!

Цункам ви!!!

PS: Утре (петък) съм на изпит... Нали се сещате колко съм готова:), но все пак стискайте палци... все пак изпита е по... Дискретна математика... хаха

Сдухано

Нещо напоследък съм се сдухала яко. Не знам защо е така. Това, всъщност, го установих днес. И ми стана супер криво.

Може би, защото нищо ново не се случва около мен.

Може би, защото вкъщи тече баси ремонта и все едно бомба е паднала - и ми е сдухано като се прибера.

Усещам се как от известно време тъпча на едно място и просто не мога да тръгна напред. Закотвила съм се и това е.

Тъпо е знам, но няма какво да направя.

Сдух абсолютен!

Нищо... вярвам, че скоро ще се оправя.

Все пак ви Цункам!

Настроение – и да и не...

Рождения ми ден мина. Празнувах го в мнооого тесен, ама много тесен кръг – аз, майка ми и братото. За сега толкова. Към края на месеца се планува един купон с приятели. Живот и здраве ще се обединим трима рожденици и ша си направим парти за чудо и приказ. Поне таквиз са ни плановете. Дано всичко да е ОК и да станат нещата.
А защо нямам нещо настроение...
Труден въпрос.
Нещо яко ми е ‘заседнало’ ей тук, в душицата, и така яко ми тежи, че станах в три през нощта, за да размишлявам. Тъпо е да мисля за такива неща, но... аз все за глупости си мисля, така че съм свикнала... колкото и тъпо да звучи.
Не мога да се оплача от рождения си ден. За мен се сетиха страшно много хора. Както отбелязах в предишния пост първа се сети Дени, после Инчето и Илиян (които даже пийваха за мое здраве...), покрай тях и Сашо (който пък е приятел на Илиян... ко да кажа...). И всичко това в рамките на 00:00 и 01:00 часа на 17 юли. През деня получих sms-и и обаждания от страшно много хора – дори и от такива, които си мислих, че няма да се сетят за мен, като например Цонев (колега от работата). С тоз човек не сме се виждали от има няма година. А и за последно се видяхме по работа... Получих съобщение от Алекс, с която бяхме неразделни цели 2-3 години (и на която искам да се извиня, че все забравям да и драсна едно Ч.Р.Д и на нея, а тя винаги се сеща... срам голям...). Съобщения и обаждания получих и от Люси (колежка от библиотеката), от Сашко и от Царев, колеги от университета, които понякога са доста разсеянки:) Още един колега от уни-то се сети за мен, което беше доста мило, като се има в предвид, че често забравяше да идва в университета – Юли... на който мога също да му кажа, че му забранявам да ми вика ЛЕЛЯ:) Въобще... щастлива съм, че толкова много хора са се сетили за мен. Разбира се, няма как да не пропусна да отбележа, че Гери, Цвети, Петето, Диди, Мъри и Йоли се сетиха за мен, а Радо даже отдели специално място за моя рожден ден в сайта си...
И ако някой си мисли, че е доста тъпо да изброявам кой се сетил за мен и кой не, всичко това си има цел. Защото с горното изброяване искам да почертая колко ми липсва една конкретна честитка... Т.е. честно казано няколко са поздравите, които ми липсват от важни за мен хора, но само едно ме мъчи.
Ели забрави за мен...
Тя е човекът, който най-дълго ме познава. Заедно сме от първи клас и до сега си останахме приятелки. За това и липсата на „честит рожден ден” от нейна страна, за първи път от толкова години, много ме наранява. В понеделник до края се надявах, че тя ще отбележи рождения ми ден. Уви. Всеки път скачах, когато звъннеше телефона или получавах нов sms. Но... не беше Ели. Не знам защо толкова много ми е гадно от този факт. Льорин и Анди също не ми честитиха, но въпреки това не ги мисля толкова (не че не ми е гадно от този факт, но те не си правят труда да помнят моя рожден ден... все някой им напомня). Както и да е. Все се опитвам да се успокоя, че може би си има логична причина Ели да е забравила рождения ми ден. Утре може би ще проверя. Не знам.
Знам само, че ми е трудно да заспя в този момент.
И знам, също така, че съм доста глупава, за дето се затормозявам с такива глупости.
Май трябва да порастна.
И да си намеря занимавка.
Да спра да мисля.
И да разсъждавам.
За глупсти.
Чао.

Целувки.