Музо, музо - дека си?

Само как ми се пишеше тук към 15 часа днес.. Ма пусто - БлогърДотКом (ха) цял ден не ми се отваряше. Реших да се оплача на Дането и веднага ми се отвори страницата. Дане - страшилището на глобалната мрежа. Милия, днес яко го тормозя, но той си ме обича (нищо, че не си признава) и ще ми прости .

Мислех си и сутринта към 7 часа да пиша, ама пусто, снощи към 00.00 ч. ми спряха нета - да бее, стига натяквали - мързел съм си (за тези, които ми имат жесемобилния номер - може към 16-ти да ми го спрат - от мързел, не от друго).

Та.. стига с тез числа... да видим мога ли да напиша това, което исках.

Преди няколко седмици, докато се мъчех да заспя, се ококорих още повече, защото се замислих над нещо (дааа, мисля!). Някъде бях чела, че всеки път, когато човек заспива нощем той умира, а на сутринта се ражда. Разбира се, това си е чиста фантастика, ама пусто - замислих се. Наистина - заспиваш. Понякога сънуваш, понякога не. Като не сънуваш просто ти се губят няколко часа. Ако сънуваш - пак ти се губят РЕАЛНИ часове, но пък се запълват от НЕРЕАЛНИ картини. Ами ако заспиш вечерта и не се събудиш сутринта - дали ще разбереш, че не си се събудил?

Другото - случвало ли ви се е, когато се опитвате да заспите, унасяте се... вече усещаш как си в безтегловност и изведнъж - БАААМ - подскачаш в леглото? Това четох, че е следното - когато се унасяш, тялото ти изпада в пълен покой, дейността на органите намалява, т.е. започват да работят по-спокойно, отколкото през деня. Това, обаче, мозъкът го приема като смърт и бърза да "изпрати" сигнали към всички органи и от там се получава въпросният подскок.

Тия двете неща кат ги знам и се замислям - дали пък всяка вечер не умирам, а на сутринта да се раждам отново? Аз съм от хората, които сънуват почти всяка вечер - все едно водя двойствен живот, защото често сънищата ми са навързани, с продължения и т.н.

Баси, какво всъщност са сънищата?

Някой въобще може ли да ми даде някакво обяснение на всичко това? Какво сте чели? Какво мислите?

Би ми било интересно да знам дали и някой друг си мисли за тези простотии, както аз си ги мисля...

A за пътуването на душите някой чел ли е нещо? Аз да, ама сега ме мързи да пиша, щото нещо не моем да се изкажем кат ората... Някой друг път ще пиша за това

Цунам!

Всичко е пълен Shit!

Смях - ето това чуваш. Смеха се лее срещу теб, но не ти става по-добре. Това е ужасяващия смях на съдбата, която ти си присмива в лицето. Виждаш само изкривената в злобна усмивка уста, пълна с грозни, остри зъби, готови всеки момент да се впият в теб. Да те разкъсат. Да късат плътта ти, докато в гърба ти се забива поредния остър предмет.

Още колко място има по тялото ми? Още колко болка може да поеме то?

Животът е сложно нещо... Зад всеки ъгъл те дебне нещо ново. И колкото и да се опитваш да погледнеш нещата от към розовата страна, колкото и да ти се иска във всяка нова кутия с огромна панделка да има нещо хубаво, нещо светло, весело... виждаш само грамадна кафява купчина, която се излива върху теб... Ама свикваш де... В един момент се примиряваш...

Не знам, сигурно това е момента, в който трябва да се вгледаш в себе си. Да осъзнаеш, че вече не си а-гу-гу-гу, ами зрял човек. Мани ги шибаните розови очила и се вгледай в света около теб. Не, не глобално - вгледай се в този микросвят, който с годините си мислил, че си създал и че се чувстваш сигурен и спокоен в него... Е, какво се вижда - ха, да една огромна илюзия! Всичко е сиво и лъжовно.

Изненада - живота не е това, което беше! Добре дошъл в реалността.

Та питам се, това ли е момента, в който кардинално трябва да промениш нещата около теб? Да зарежеш старото и да се впуснеш в новото? Старото е "сигурно", а новото - не.. Макар че така изписано все е едно...

Защо, когато се ражда човек не му дават един наръчник за живота. Дори да е един бял лист с изписани думи от сорта на "Не вярвай на никой и на нищо около себе си!".

Честно - би спестило много главоболия и излишно пропиляни сълзи. А и си мисля, че болката би била много по-малка. Пак щеше да я има, ама нямаше да е същото...

Баси и живота, честно...