All night…

Ех, какво да кажа – вечерта мина що годе добре. Т.е. спокойно. Е, като изключим силният вятър по едно време, който доста ме стресна, щото събори едни бутилки на терасата. Ноо, мисълта ми е, че вече се считам за ”герой”. Колкото и смешно да звучи:)
Днес максимално се изкефих на програмата на VH1. Пускаха супер готина музика, която ме върна в недалечното минало, когато бях млада и зелена:) Даваха класация Viewers choice (май така се пише). Пускаха песни като Don’t speak на No Doubt, Final Countdown на Europe, Born in USA на Сптрингстийн, Happy when it rains на Garbage, Ironic на Аланис Морисет, Turn back time на Cher, Iris на Goo Goo Dolls и още куп хубави песни, които ОБОЖАВАМ. Утре предполагам, че ще излъчат останалите 50 песни. И съм сигурна, че с кеф ще седна да ги гледам и да се връщам назад във времето.
Готино е понякога човек да се връща назад към миналото си. Като чуя някоя песен в главата ми нахлуват толкова много спомени. Дори и песните на Backstreet boys, NSYNC и други boy или girl банди ме карат да се потапям във времето, когато ги слушах. Макар сега лекинко да ме дразнят с новите си напъни, нищо не може да ми промени мнението за старите им песни. Най-вече защото се е случило нещо забавно по това време. Напр. никога няма да забравя едно море (на Бяла с две приятелки – Цвети и Алекс), когато DJ-ят винаги ни поздравяваше с Ooops, I did it again на Бритни Спиърс. Не знам защо го правеше, но беше забавно. Винаги когато я чуя тая песен се сещам за това море.
Ма какво ли обяснявам – всеки знае какво е влиянието на една песен върху човека.
Музиката е просто нещо уникално!
Айде, пожелайте ми лека нощ (в смисъл лека като спокойна, а не като ЛЕКА НОЩ.... ако ме разбитате:)

Цункам!

Нищо ново, но все пак...:)

Не знам какво да пиша, но ми се пише. Това ми е един от най-любимите моменти. Щото сядаш, започваш да пишеш и ... каквото стане. Нищо ново не се е случило около мен, освен че пак съм си самичка. За втори път в рамките на една седмица.
Миналият weekend майка ми и брат ми ходиха на сватба в Белоградчик. Аз не изявих особено голямо желание и за това ме иставиха за една вечер самичка. Сега пък заминаха за Димитровград при баба ми и пак си останах самичка. ЦЕЛИ ДВЕ ВЕЧЕРИ ще съм сама... Малко ме е страх, щото въображението ми е на 6 и ще видим как ще прекарам нощта. Реално погледнато от нищо не би трябвало да ме е страх, ма на ли се казвам Мина... следователно – страх ме е!:) Инчето мина за малко да се видим – идваше си от Благоевград и реши да ме посети. Миличката тя – много си ми е добричка. Все пак отдавна не беше идвала вкъщи (от „убавия” купон в нас, на който non-stop се въртеше Il ritmo del mi quore на Руши... no comment:) Та за тази седмица Инчето се разписа 3 пъти!!! Както казва тя – това си е истински рекорд!!!
Иначе не знам... сега мъдря какво да правя тая вечер. Като за начало направила съм си спагетки, ся и винце може да си сипя. Другото ще го мъдря.
Ай, стига толкоз от моя страна.
Лягайте да спите.
Ако не – мислете си за мен:)

Цункам!

Happy birthday:)

Вчера Гери имаше ден-ден. Горе долу цялата компания се събрахме. Имаше липси, които си се усещаха доста – нямаше я Цвети, нямаше го Льорко и Пацо го нямаше. Но въпреки всичко си прекарахме доста яка вечер в Бар на края на вселената. Кофтито беше, че Радо, Диди и Мъри си тръгнаха раничко, но ги разбирам – работят и са били изморени. Ние разбира се продължихме да си се веселим и въпреки усилията на DJ-я да ни измори с 2 часа еднообразен ритъм пак си прекарахме гот (е, в интерес на истината тоя ритъм май ни втръсна и си отидохме). Някъде към 4.30 нападнахме Happy Bar & Grill и айряна (който въпреки, че приятелите ми прехвалиха, не беше кой знае колко вкусен... аз го правя по-добре... хех). Когато се прибрах у дома единствената ми мисъл беше да се тупна в леглото, но не знам какво ми стана – кат се ококорих, заспиване няма. Поне към 8 часа се изкефих максимално, когато пускайки Канал 1 попаднах на един любим герой – МЕЧО ПУХ. Аааааааааааау леееле – толкова ми е любимо това детско. Видях си ги всичките любимци – Прасчо, Йори, Ру и Мечо Пух. Това е най-якото детско, най-яката книга, най-яките герои и най-умното мече, разбира се. Хех, даже и във филмчето Пух успя да ме разсмее – след като ги погна една лавина, всички премрели от страх се бяха покатерили на едно дърво. След като всичко утихна мечето каза „Аз въобще не се притесних от лавината, освен когато ме беше страх от нея”. Не знам защо, но това ми подейства супер весело. Въобще – яко мече.
Ех, не знам какво повече да пиша. Както снощи казах на Диди (която правилно ме укори, че не съм писала отдавна тука) нещо напоследък не ми се пише. Не ми идва вдъхновението. Обхванали са ме едни такива чувства и размисли, които смятам да запазя за мен, макар и това да не е най-добрата идея, ноо... свикнала съм да си тая ‘проблемите’. Доста натоварващо е, но напоследък не знам дали има човек, който да ме разбере. Както и да е...
Айде, чао за сега.
Цункам.

PS: Днес рожден ден има и Дани – синът на първата ми братовчедка. Става на ЦЕЛИ 3 годинки! Да й е жив и здрав, все така палав и сладък. Желая му всичко най-хубаво и го цункам!

Maлки съкровища:)

Сега покрай ремонта намирам много и все интересни неща – рисунки от училище, писания и стихотворения. Имам тефтер, в който записвам всичките си „творения”. По едно време се забута някъде и колкото и да го търсех не можех да го намеря. Е, вече го намерих и си припомних любимото стихотворение, което съм съчинила. Ето го и него:

Сам

Стоиш сам сред тълпата
и си мечтаеш за дните,
когато светът ще е друг.
Очакваш нещо, очакваш някой,
който светът ще промени.
Седиш сам сред полята,
птиците пеят безгрижно край теб.
Мечтаеш за нещо, мечташ за някой,
който светът ще промени.
И ден след ден, година след година
седиш сам в целия свят.
Не се появява никой и нищо,
светът е един – стои непроменен.
И злото расте, като разярена тълпа,
доброто като птица отлита далеч.
А ти стоиш и чакаш ли чакаш
някой светът да промени.

Не знам защо толкова го обичам – може би защото беше първото ми „сериозно” стихотворение, което написах. Преди това съчинявах някакви безмислени стихчета. Като това например, което посветих на батко си:

Батко голям бой ще изяде
и после като говедо ще реве.
Ще се опита той да отмъсти, но уви...
Твърде слаб ще бъде той,
за да стане враг мой.
Ще се опита да ме шамароса,
но за миг ще се захароса...
Ще се сети той за мойта проза
и ще се ядоса.
Листа бял той с гняв ще хване
и много лош ще стане!
Да го скъса той ще иска,
но няма да му стиска.
Да погуби ум такъв –
това е просто кръв!!!
После той ще се кротне
и от прозата ми ще се трогне,
че увековечен е той
в този стих мой!

Какво повече да кажа:)
Айде, цункам ви!

PS: Очаквайте продължение... :)

Летни размисли

Лятото вече върви към своя край. В интерес на истината това е най-мързеливото ми лято от 3 години насам. Преди бях ангажирана с работа, а сега съм ангажирана с мързела ми. В началото си мислех, че ще бъде супер да помързелувам едно цяло лято, да чета книги, да гледам филми, да слушам музика изцяло неангажирана с мисли за работа. Само дето още на втората седмица от „безгрижието” всичко ти омръзва. Вярно е, че прочетох много и то интересни книги, но гадното е, че когато една книга ми е интересна не я пускам, докато не я прочета. И така се, аз се удавам на един 12-15 часов маратон по четене. Така си и развалих съня – сега не мога да заспя по-рано от 4-5 часа сутринта. После спя до към 12-13 часа – с една дума чувствам се като парцал... меко казано:)
Последната ми прочетена книга е Нощен патрул. Страхотна книга (благодаря на Радо, че ми я даде). Невероятна книга. Колкото и да е смешно, въпреки, че книгата е фантастика, промени много мои възприятия. Най-вече това за страха. Аз по принцип съм си страхливо лапе (даже и от тъмното ме е страх... понякога). Та тази книга ми даде евентуален (та дори и смислен) отговор за някои необясними за мен неща, от които ме хваща страх. Няма да задълбавам.
През изминалата седмица се случи и друго нещо. За повечето не е кой знае какво, но за мен е малко депресиращо. Почуствах се ненужна и забравена. Приятелите ми заминаха на море и май покрай вълните, танците и коктейлите ме забравиха. Е, то е разбираемо, но на мен ми стана гадно. Не звъннаха да ми кажат дали са пристигнали живи и здрави, не ми звъннаха в 3.15 (на майтап... дълга история) , за да ме събудят, не ми звъннаха да ми кажат поне едно здравей. Знам, че повечето от тях си „пазят” сметките, но поне и един clip можеха да ми пратят, поне да знам, че там на черноморието има поне 1 човек, който иска да чуе гласа ми. Много гадно се чувствах.
Гадно е да се чувстваш забравен.
Или може би аз („пак и отново”) си въобразявам какви ли не неща и се вживявам в ролята на пълна егоистка.
Нима съм такава, защото искам само едно „здравей”?
Както и да е.
И тук няма да задълбавам...