Как човек може да запълни огромната празнина в душата си, когато изгуби скъп човек? Това се чудя през тези 5 дена...
Още не мога да осъзная, че баба Минка я няма...
Да, баба ми почина в петък... 10.10.2008 година. Така и не се събуди от комата. Така и не успях да й поискам прошка, за всичките пъти през последната година, в които съм я наранявала по някакъв начин. Така и не успях да й кажа "чао".... Дори не мога да си спомня, дали в деня, в който тя получи инсулта - 4.10.2008, когато излизах сутринта за работа... дали минах да й кажа чао? Отворих ли вратата на стаята й, поне да видя дали е будна?! НЕ си спомням...
Видях я във вторник... на погребението й... Как спеше... Бях обещала на мама да не плача, но и това си обещание не спазих... В този ден наистина осъзнах, че баба я няма... че няма да влиза вече в стаята ми, че няма да ходи от стая в стая, че няма да се взира в мен, когато вечеряме или просто седим и гледаме телевизия...
Няма я вече... Наистина, знам че тя винаги ще живее чрез нас, чрез спомените ни, чрез самото ни съществуване, но... съвсем различно е...
В последната седмица седя и си мисля, колко е хубаво да кажеш на близките си, че ги обичаш, защото в един момент ще е късно и тогава колкото и да си повтаряш, че искаш да върнеш времето назад... не може...
Преди около 3 седмици си спомням, че не можах да заспя. Беше след случката с линейката от 19.09.2008. Седях и си мислех за баба, която не беше ставала от леглото си и не можеше да спи. Спомням си, че тогава си мислих колко ли е уплашена миличката, колко ли й е гадно, че не е това, което беше и че го усещаше това. Беше казала на мама, че я е страх от смъртта... Тогава за първи път заговори за това. Заплаках, определено не можех да заспя. По едно време станах и отидох при нея. Взех и ръката и започнахме да си говорим. Спомням си, че тогава исках да й поискам прошка, но не го направих... Казах си "има време"... а то...
Когато заплача се опитвам да се успокоя с мисълта, че баба сега е някъде на по-хубаво място. Някъде с дядо, където и двамата са щастливи, здрави и усмихнати.
Заедно.
Преди да приключа с това писане искам да изкажа благодарности на:
Д-р Цветелина Иванова от Неврологията на Трета Градска - искам да й благодаря, за това че се грижеше за баба и винаги успокояваше мама. Искам да й балгодаря, че е била до баба в последния и миг...
Също така искам да благодаря и на двете траурни агенции, които направиха всичко възможно максимално да ни улеснят в процедурите по погребението на баба. Това са:
Траурна агенция "Кратос" (София) и траурна агенция "Божик" (Димитровград) - много точни, много всеодайни и най-вече съпричастни към мъката на хората, доверили им се в този тежък момент . Благодаря ви!
Още не мога да осъзная, че баба Минка я няма...
Да, баба ми почина в петък... 10.10.2008 година. Така и не се събуди от комата. Така и не успях да й поискам прошка, за всичките пъти през последната година, в които съм я наранявала по някакъв начин. Така и не успях да й кажа "чао".... Дори не мога да си спомня, дали в деня, в който тя получи инсулта - 4.10.2008, когато излизах сутринта за работа... дали минах да й кажа чао? Отворих ли вратата на стаята й, поне да видя дали е будна?! НЕ си спомням...
Видях я във вторник... на погребението й... Как спеше... Бях обещала на мама да не плача, но и това си обещание не спазих... В този ден наистина осъзнах, че баба я няма... че няма да влиза вече в стаята ми, че няма да ходи от стая в стая, че няма да се взира в мен, когато вечеряме или просто седим и гледаме телевизия...
Няма я вече... Наистина, знам че тя винаги ще живее чрез нас, чрез спомените ни, чрез самото ни съществуване, но... съвсем различно е...
В последната седмица седя и си мисля, колко е хубаво да кажеш на близките си, че ги обичаш, защото в един момент ще е късно и тогава колкото и да си повтаряш, че искаш да върнеш времето назад... не може...
Преди около 3 седмици си спомням, че не можах да заспя. Беше след случката с линейката от 19.09.2008. Седях и си мислех за баба, която не беше ставала от леглото си и не можеше да спи. Спомням си, че тогава си мислих колко ли е уплашена миличката, колко ли й е гадно, че не е това, което беше и че го усещаше това. Беше казала на мама, че я е страх от смъртта... Тогава за първи път заговори за това. Заплаках, определено не можех да заспя. По едно време станах и отидох при нея. Взех и ръката и започнахме да си говорим. Спомням си, че тогава исках да й поискам прошка, но не го направих... Казах си "има време"... а то...
Когато заплача се опитвам да се успокоя с мисълта, че баба сега е някъде на по-хубаво място. Някъде с дядо, където и двамата са щастливи, здрави и усмихнати.
Заедно.
Преди да приключа с това писане искам да изкажа благодарности на:
Д-р Цветелина Иванова от Неврологията на Трета Градска - искам да й благодаря, за това че се грижеше за баба и винаги успокояваше мама. Искам да й балгодаря, че е била до баба в последния и миг...
Също така искам да благодаря и на двете траурни агенции, които направиха всичко възможно максимално да ни улеснят в процедурите по погребението на баба. Това са:
Траурна агенция "Кратос" (София) и траурна агенция "Божик" (Димитровград) - много точни, много всеодайни и най-вече съпричастни към мъката на хората, доверили им се в този тежък момент . Благодаря ви!
Минке - почвай да пишеш тук, че ми липсват глупостите ти...
ОтговорИзтриванеKeep Walking!