История за едно око, едно насекомо и храброто Инче

Такааам... Повечето от вас сигурно познават Инчето, а останалата част просто са чували за нея.
Та, Инчето е едно много красиво момиче, което може гордо да носи званието добър приятел. Това го е доказала през хилядите ни години приятелство. Всеки един би застанал зад думите ми...
Но... да си минем на думата. Оня ден одихме да гледаме Ледената епоха... Няма да говоря сега за филма, щото ще се отплесна. Такаааа... Изгледахме филма и излезнахме пред киното. Гери и Миха изчезнаха за малко (да си напудрят носовете ;)) и пред киното останахме аз, храброто Инче и Илиян. И така... Седяхме и обсъждахме 3-д ефектите на филмчето, когато аз се сблъсках с един, ама наистина реален 3Д ефект - видях как някакво летящо насекомо лети прави срещу мен и се опитва да установи контакт с очи. И тъй като аз не успях да нацеля къде му се намират очките, то се намърда в моето ляво ОЧО... Ииии.. кака ви Мина не успя да го изтръгне от там...
Тук се намеси Инчето. За тези, които не знаят, Инчето не обича, т.е. мрази:

• Всякакъв вид насекоми - умира като ги види, камо ли да я полазят или па да ги пипне
• Не обича да си докосва очите, па да не говорим да бръкне в очото на някой друг... пък носил и той славното име Мина...

И въпреки всичко, Инчето превъзмогна страховте си, за да спаси очото ми!!! Нищо, че първия път като докосна насекомото изпищя и за малко не ми извади окото, но какво е едно око, когато приятел твой се бори и превъзмогва най-големите си кошмари и страхове?!


Хвала на таквиз Инчета!

Цункам те!!!

Ей така...

Нищо, че няма за какво да пиша. Аз ще пиша, хааах:)!Не бе, не, сега ще се изфукам и ще поздравя един човек. Този човек е сервитьор в едно заведение - "Мания", което се намира до съдебната палата.Та, в събота с Цвети отиваме там да се видим и да пийнем по нещо. В намален състав сме, защото другата част от компанията е на море, а ние работливите... тук си седим:)

Та отиваме ние там и сядаме на една от масите в двора. Идва един от сервитьорите (който никак не харесвам... нооо). Та той ни дава менютата. Ние си избираме там какво искаме. След малко се появи един друг сервитьор, който общо взето винаги си ни обслужва и се държи супер готино с нас. Май секазва Иво, но не съм много сигурна. Казвам му, че искам той да ни обслужва и той естествено се съгласи, макар и да не бяхме в неговия район (сладур, абсолютен).

Поръчваме се две менти със спрайт и две пици маргарита. Иво ни предупреди, че пиците ще станат мнооооооооого бавно, но пък и ние не бързахме особено. Така след половин час Ивчо идва и ми казва: "Миличка, много съжалявам, ама пици няма да има:)! Глей сега, аз мога да ти направя пиците, ако много държиш, знам съставките, ноооо тези пици няма да имат абсолютно никакъв вид, а и не мога да гарантирам за вкуса:)!" Аз и Цвети се съгласихме да си изберем нещо друго. Решихме да хапнем някаква салата. Иво ми дава меню, обаче на това меню му липсва точно страницата със салатите. Аз му се смея и му казвам "Глей ся какво меню ми даде. Как да си избера салата:)?" А той ми дръпна менюто и ми каза "Айде довери ми се, ще ти направя такава салата, че пръстите си ще оближеш. Само ми се довери!" Казах ОК и зачакахме салатката.

Заваля дъжд и с Цвети решихме да се преместим вътре в заведението. Е Иво се отнесе с нас като VIP персони "елате на тази маса, да сте по-близко до мен, да светна ли тази лампа, чакай да затворя прозореца, ама удобно ли ти е така, ама така, ама онака..." Ей на тва му викам аз обслужване първа ръка! Та донесе ни той после салатата - беше великолепна. Браво, супер вкус има това момче, а и оцели точно състваки, които с Цвети обичаме:)!

А какво беше най-голямата ни изненада - като си поискахме сметката се оказа, че Иво ни е черпил тази голяма и вкусна салата. С Цвети гледахме като треснати. Сметката ни беше само 6.44лв. Оставихме 10 и си тръгнахем.

Честно казано, поне на мен за първи път ми се случва да ме черпи СЕРВИТЬОР в заведение и то когато е на смяна. А като се сетя, че за първи път, когато ни обслужваше точни този Иво ми идваше да го ударя, щото беше супер нелюбезен и троснат. Но сега е ебати пича.

Евала Ивчо, все така усмихнат бъди и само на бакшиши да ти върви!:)

Айде, аз трябва да се приготвям за работа.

Цункам!

PS: Йорданеее, приятно моренце:)

Една пломба – уникум голям!

Вече гордо мога да се похваля, че съм притежателка на 3 пломби:). Тук доста хора биха ми се изсмяли, ама това пломбата си е сериозно нещо.
Повечето от приятелите ми приеха весело скръбната за мен новина, че в ценната ми уста се мъдри един „сериозен” кариес и два не чак толкова (мънички, хванати овреме). За мен лично това беше шок – цели 21 години бях живяла с радостната мисъл, че нямам пломба и това ме прави по странен начин уникум (после се оказа, че и други хора нямат кариеси, но това е друг въпрос. Все пак тук говоря за себе си... шегувам се). На всички около мен надух главата с тоз кариес и таз пломба. Споделих и страха си от зъболекари – особено като съм гледала рекламата на онзи филм за лошият чичко зъболекар... „Зъболекарят” май се казваше филма. Половината от приятелите и познатите ми разправяха, ЧЕ Е УЖАС ГОЛЯМ, а другите – НЕ Е СТРАШНО, нищо няма да усетиш. Първата група даже ми препоръчваше да си искам упойка. Да, ама мен и от упойката ме беше шубе – да боцкат венеца?!? (иначе страх от инжекции и игли нямам, но това е венец... де да знам...)
Е, бях на зъболекар – НЕ БОЛЕШЕ!!! Майка ми винаги обича да ми разправя, че като съм била малка много съм обичала да ходя на зъболекар. Била съм истински ГЕРОЙ. Сега може да се каже, че пак съм герой – щом с тъга и мъка на сърцето се разделих със зъболекарския кабинет. Бе ко да кажа...
А колкото до уникалността, за която писах в началото – добре че ми откриха кариеса, защото в последствие разбрах, че съм много по-уникална. Зъболекарката ми откри, че зъба с кариеса е уникален!!! Докато оформяш дупката, за да сложи пломбата тя доста се поизмъчи. Все нещо не се получаваше. А то кво било?! Моята особа притежавала зъб, който бил по друг начин оформен (сега, не знам как точно са терминчетата, ама надали и вие ще ги знаете. Тя лекарката си ми ги каза, ама кой да помни?). А като добавим и една друга моя уникалност – вената на едната ми ръка е оформена като буквата М (първата буква от името ми) – ПРОСТО НЯМАМ ДУМИ!
Много уникален човека съм аз...
А сега и текста като чета – бе то било гот от време на време да си повдигаш самочуствието и да се четкаш.
Май ще почна по-често да го правя
Цункам ви всички!

Сънят...

Това, което съм написала по-долу, всъщност съм го писала преди доста време - когато в Ирак плениха двамата българи. Това, което е долу е първосигналната ми реакция от случващото се в Ирак въобще...

Малко, забутано в полите на Витоша кварталче. Въздухът е чист, листата на дърветата леко се поклащат от вятъра, децата си играят весело и безгрижно. Аз се насочвам към малка уличка, оградена от всякъде с дървета, малки блокчета и схлупени къщички. Наслаждавам се на деня и на спокойствието, което цари тук. В далечината виждам приятелите си – бивши съученици от кварталното училище. Макар да са минали 6 години, от както сме учили в една и съща класна стая и макар вече всеки да е поел по своя път, ние винаги изпитваме радост, когато се видим. Ето, вървя към тях и им се усмихвам, още малко ще протегнем ръце, за да се поздравим, когато с почуда забелязвам как всичко от ляво гори... Пожар! Тук!? Но как... Всички дървета са обхванати за отрицателно време от пожара. Горят и къщите. Всички гледаме ужасени. Хората от близкото заведение за миг забравят за своите студени бири и се втурват да гасят пожара. Невъзможно е. Сякаш колкото повече го гасят, толкова по-буен става той. Правя две крачки назад. Обръщам се към блока. Мисля си, че незабавно трябва да направя нещо. Трябва да помогна, да намеря вода, да извикам пожарната... В същият миг чувам странен шум. Шум от прелитащ ниско самолет. Чувам свистене. След миг една голяма сива ракета минава покрай мен. Точно така – ракета! Като тези, с които “модерните” напоследък терористи обстрелват различни точки по света. Ракета в моя квартал! Гледам я невярващо как минава покрай мен и се насочва към блоковете, където се намират моите родители, близките ми. След нея изсвистява втора ракета, после трета, четвърта, пета.... Замръзнала на място и невярваща на това, което виждам, се чудя как не ме е улучила ракетата, как не ме е повлякла вълната от нея. Най-накрая осъзнах, защо са ме пощадили тези сеещи смърт човешки “произведения” – аз сънувах! Когато се събудих дълго мислих за сънят си. Бях изтръпнала и уплашена. Два дни не обелих дума пред никого. Не казах на родителите ми за този сън. Не смеех. Мислех си, че ако го споделя може наистина да се случи. Всичко беше ужасяващо реално.
През тези два дена позабравих този кошмар. До вчера сутринта... “Ивайло Кепов и Георги Лазов са взети за заложници от иракски терористи...” Двама българи! Новината беше реална и страшна. Този път кошмара не беше сън. Това, за съжаление е действителността. Видях кадри от “Ал Джазира”, на които трима, забулени в черно и въоражени терориста, на неразбираем за нас език (боже, колко зловещо звучи този език!), четат своите искания, а в краката им стоят двамата българи. Изпитах чувство, което не мога да опиша. Не познавам тези хора. Не познавам и семействата им, не мога дори и за миг да си представя каква болка изпитват те. Не искам да си я представя! Знам само, че като чета статиите за Ивайло и Георги усещам как стомаха ми се свива, как ми идва да заплача за тези двама българи. 24 часа - времето живот, отредено на тези хора от похитителите им. После – зловеща и жестока смърт! А само преди по-малко от месец един кореец беше обезглавен, преди това, снимка на екзекуцията на американски бизнесмен обиколи света - зловеща снимка! От началото на тази ужасяваща 2004 са били отвлечени повече от 80 чужденци от различни националности. Невинни хора, от които някои биват убивани, а други потъват, сякаш, в дън земя. Гледам, чета и главата ми не го побира – как могат да съществуват такива страшилища, като тези фанатизирани до полуда терористи?! Така озлобени ли се раждат те или животът ги прави такива? Погледнете само снимките на техните водачи – хора изглеждащи като нас, които пият, ядат, спят като нас. Защо тогава, когато погледнем снимките им и прочетем “биографиите” им ни побиват тръпки? Защо тогава си пожелаваме и горещо се молим никога да не заставаме лице в лице с тях? Защо човекът става жесток и злобен към ближните си? Защо религиите трябва да ни разделят?
Не разбирам този свят! Не мога да проумея как един човек може да бъде толкова жесток! Не мога да проумея как има хора, които могат да убиват други хора, да ги колят като животни, да се гаврят, да ги мъчат... Сигурно разсъждавам детински и глупаво за възрастта си. Сигурно не искам да повярвам, че хората могат да бъдат жестоки и фанатични. Да се борят за “идеалите” си по толкова жесток начин. Не мога да проумея как човек, за чиято глава са обявили 25 млн. долара може съвсем спокойно да обикаля света, без да го хванат, без дори да се доближат до него. Толкова силни и организирани ли са тези, които се смятат за силни и организирани?! Защо трябва всички да страдаме от една война, коята е война не за нас, а за други – по-силни и по-могъщи? Защо трябва да даваме невинни жертви? Невинни са не само Ивайло Кепов и Георги Лазов, ами са невинни и петимата български войници, загинали на връх Коледа! Според мен те са невинни, нищо че са отишли по собствена воля. Но каква, питам се аз, е тази “собствена воля”, когато е тласкана от мизерията, безпаричието и скъпият живот, който водят повечето от осем милионното ни българско население?! Днес всички гледат да отидат зад граница, за да направят някой лев и да нахранят семействата си. “Благодарение” на това те стават жертви.
Жалко е да гледаш как в една такава ситуация българските политици отправят жален и молещ поглед към ГОЛЕМИТЕ СИЛИ. Какви са тези големи сили, питам се аз? Защо винаги българите гледаме и търсим помощ от чуждите, а не си помагаме сами? Защо си мислим, че когато САЩ каже някоя добра дума за нас, ние винаги можем да разчитаме на тях, да им вярваме сляпо? Мисли ли си някой, че те ще помогнат на Ивайло и Георги? Няма! Искането е САЩ да освободи иракски затворници до 24 часа иначе... без българите! Звучи жестоко, но е факт. Колкото и да ми е болно и тъжно да го кажа, колкото и песимистично да звуча, не смятам, че двамата българи ще се върнат живи в България. Повярвайте ми – иска ми се да греша, иска ми се семействата им да не изживеят ужаса на роднините на Ким Сун-Ил и Ник Бърг, иска ми се кошмара с българите да свърши! Искам целият кошмар с тази война да свърши! Не искам да живея в непрекъснат страх онзи ужасяващ сън да се сбъдне. Не искам, когато отправя поглед в небето и видя самолет да изпитвам страх, че от този самолет може да бъде пусната бомба. Не искам да чувам гърмежи, писъци, да виждам в очите на хората страх, да гледам окървавени трупове. Защо светът трябва да е толкова жесток?
Не мога да проумея как за милионите години еволюция хората не са се променили, ами са останали на онова примитивно стъпало, на което проблемите се решават само с войни, терористични атаки, заплахи, побоища... Ще достигнем ли до онова високо стъпало, на което се смята, че сме сега? Най-раумните същества сред животните. Не – ние сме животни! Ние даже сме по жестоки от животни... Разумни същества може и да станем, но не сега, а след милиони години.
Ако, разбира се, все още ни има.