If I could turn back time...

Как човек може да запълни огромната празнина в душата си, когато изгуби скъп човек? Това се чудя през тези 5 дена...
Още не мога да осъзная, че баба Минка я няма...
Да, баба ми почина в петък... 10.10.2008 година. Така и не се събуди от комата. Така и не успях да й поискам прошка, за всичките пъти през последната година, в които съм я наранявала по някакъв начин. Така и не успях да й кажа "чао".... Дори не мога да си спомня, дали в деня, в който тя получи инсулта - 4.10.2008, когато излизах сутринта за работа... дали минах да й кажа чао? Отворих ли вратата на стаята й, поне да видя дали е будна?! НЕ си спомням...
Видях я във вторник... на погребението й... Как спеше... Бях обещала на мама да не плача, но и това си обещание не спазих... В този ден наистина осъзнах, че баба я няма... че няма да влиза вече в стаята ми, че няма да ходи от стая в стая, че няма да се взира в мен, когато вечеряме или просто седим и гледаме телевизия...
Няма я вече... Наистина, знам че тя винаги ще живее чрез нас, чрез спомените ни, чрез самото ни съществуване, но... съвсем различно е...

В последната седмица седя и си мисля, колко е хубаво да кажеш на близките си, че ги обичаш, защото в един момент ще е късно и тогава колкото и да си повтаряш, че искаш да върнеш времето назад... не може...
Преди около 3 седмици си спомням, че не можах да заспя. Беше след случката с линейката от 19.09.2008. Седях и си мислех за баба, която не беше ставала от леглото си и не можеше да спи. Спомням си, че тогава си мислих колко ли е уплашена миличката, колко ли й е гадно, че не е това, което беше и че го усещаше това. Беше казала на мама, че я е страх от смъртта... Тогава за първи път заговори за това. Заплаках, определено не можех да заспя. По едно време станах и отидох при нея. Взех и ръката и започнахме да си говорим. Спомням си, че тогава исках да й поискам прошка, но не го направих... Казах си "има време"... а то...

Когато заплача се опитвам да се успокоя с мисълта, че баба сега е някъде на по-хубаво място. Някъде с дядо, където и двамата са щастливи, здрави и усмихнати.
Заедно.

Преди да приключа с това писане искам да изкажа благодарности на:

Д-р Цветелина Иванова от Неврологията на Трета Градска - искам да й благодаря, за това че се грижеше за баба и винаги успокояваше мама. Искам да й балгодаря, че е била до баба в последния и миг...
Също така искам да благодаря и на двете траурни агенции, които направиха всичко възможно максимално да ни улеснят в процедурите по погребението на баба. Това са:
Траурна агенция "Кратос" (София) и траурна агенция "Божик" (Димитровград) - много точни, много всеодайни и най-вече съпричастни към мъката на хората, доверили им се в този тежък момент . Благодаря ви!

10.X.2008

Бабо, обичам те!

Благодаря на всички, които днес бяха до мен!
Много ви обичам и съм безкрайно благодарна и щастлива, че ви имам!

.....................

От вчера единствената фраза, която се върти в главата ми е, че чак когато изгубиш (или си на път да изгубиш) нещо, чак тогава осъзнаваш какво си имал. Чак тогава ти става ясно колко го обичаш...
Вчера баба ми е получила втори инсулт. Бях на работа, майка ми и брат ми ми се обадиха. Този път до колкото знам линейката не се е забавила, но пак по ЗАКОН сами сме свалила баба ми, която е била напълно в безсъзнание, до линейката. Добре че един съсед е помогнал иначе не знам... Благодаря му!
В болницата, същата в която закараха баба ми преди около две седмици, едва ли не са вдигнали на майка ми скандал, защо миналия път не са направили изследвания на баба. И този въпрос го задава същата онази сестра, която е била на смяна на 19.09.2008. Е какво - ние ли е трябвало да правим изследвания на баба ми? Да си носим апарата за кръвното, може би и скенер да вземем да си купим, та като отидем в болницата направо изследванията да дадем и после да се мисли какво да се прави...
Няма значение. Не ми се иска да задълбавам в тази тема... На всички им е ясна.

Баба е в кома. Това е. Лекарят не и дава повече от два-три дена живот... Край на диагнозата...
Като се замисля... Не знам... Много я обичам. Знам че в последно време определено ме дразнеше с някои неща, знам че са били в резултат на това, че е болна и въпреки всичко й се дразнех. Не й обръщах достатъчно внимание, от което най-много ме боли. Едва през последните две седмици се стараех всеки ден да съм при нея и да си говорим.
Гадно ми е, че й обещах да отида до манастира св. Мина (кръстена съм на нея, на баба Минка) и да й купя поне една иконка... Не успях да си удържа на обещанието...
Най-гадно ми е, че сигурно няма да мога и чао да й кажа, да й подържа за малко ръката и да я целуна.
Много ме боли...

Това искрено ме разсмя

Тази снимка ми я изпрати преди малко Цуцко - първите няколко реда ме трогнаха - описват истинското приятелство. Хахах, но последния ред искрено ме разсмя.

Евала, Цуци:):):)

Цункам!