.....................

От вчера единствената фраза, която се върти в главата ми е, че чак когато изгубиш (или си на път да изгубиш) нещо, чак тогава осъзнаваш какво си имал. Чак тогава ти става ясно колко го обичаш...
Вчера баба ми е получила втори инсулт. Бях на работа, майка ми и брат ми ми се обадиха. Този път до колкото знам линейката не се е забавила, но пак по ЗАКОН сами сме свалила баба ми, която е била напълно в безсъзнание, до линейката. Добре че един съсед е помогнал иначе не знам... Благодаря му!
В болницата, същата в която закараха баба ми преди около две седмици, едва ли не са вдигнали на майка ми скандал, защо миналия път не са направили изследвания на баба. И този въпрос го задава същата онази сестра, която е била на смяна на 19.09.2008. Е какво - ние ли е трябвало да правим изследвания на баба ми? Да си носим апарата за кръвното, може би и скенер да вземем да си купим, та като отидем в болницата направо изследванията да дадем и после да се мисли какво да се прави...
Няма значение. Не ми се иска да задълбавам в тази тема... На всички им е ясна.

Баба е в кома. Това е. Лекарят не и дава повече от два-три дена живот... Край на диагнозата...
Като се замисля... Не знам... Много я обичам. Знам че в последно време определено ме дразнеше с някои неща, знам че са били в резултат на това, че е болна и въпреки всичко й се дразнех. Не й обръщах достатъчно внимание, от което най-много ме боли. Едва през последните две седмици се стараех всеки ден да съм при нея и да си говорим.
Гадно ми е, че й обещах да отида до манастира св. Мина (кръстена съм на нея, на баба Минка) и да й купя поне една иконка... Не успях да си удържа на обещанието...
Най-гадно ми е, че сигурно няма да мога и чао да й кажа, да й подържа за малко ръката и да я целуна.
Много ме боли...