30 април 2009

Всичко е пълен Shit!

Смях - ето това чуваш. Смеха се лее срещу теб, но не ти става по-добре. Това е ужасяващия смях на съдбата, която ти си присмива в лицето. Виждаш само изкривената в злобна усмивка уста, пълна с грозни, остри зъби, готови всеки момент да се впият в теб. Да те разкъсат. Да късат плътта ти, докато в гърба ти се забива поредния остър предмет.

Още колко място има по тялото ми? Още колко болка може да поеме то?

Животът е сложно нещо... Зад всеки ъгъл те дебне нещо ново. И колкото и да се опитваш да погледнеш нещата от към розовата страна, колкото и да ти се иска във всяка нова кутия с огромна панделка да има нещо хубаво, нещо светло, весело... виждаш само грамадна кафява купчина, която се излива върху теб... Ама свикваш де... В един момент се примиряваш...

Не знам, сигурно това е момента, в който трябва да се вгледаш в себе си. Да осъзнаеш, че вече не си а-гу-гу-гу, ами зрял човек. Мани ги шибаните розови очила и се вгледай в света около теб. Не, не глобално - вгледай се в този микросвят, който с годините си мислил, че си създал и че се чувстваш сигурен и спокоен в него... Е, какво се вижда - ха, да една огромна илюзия! Всичко е сиво и лъжовно.

Изненада - живота не е това, което беше! Добре дошъл в реалността.

Та питам се, това ли е момента, в който кардинално трябва да промениш нещата около теб? Да зарежеш старото и да се впуснеш в новото? Старото е "сигурно", а новото - не.. Макар че така изписано все е едно...

Защо, когато се ражда човек не му дават един наръчник за живота. Дори да е един бял лист с изписани думи от сорта на "Не вярвай на никой и на нищо около себе си!".

Честно - би спестило много главоболия и излишно пропиляни сълзи. А и си мисля, че болката би била много по-малка. Пак щеше да я има, ама нямаше да е същото...

Баси и живота, честно...

19 април 2009

Пак ще се срещнем, след 10 години...

По повод Великденските празници, цялото семейство се вдигнахме и напуснахме прашната, шумна и мръсна София. Дестинация - на село или по-точно Горно Драглище - люлката на Ядковият род!
Честно казано, срам не срам, но тук за последно бях преди 10 години. 1999 година - последното родово събиране, на което присъствах.
Голяма грешка от моя страна...
Не че са ми рода, но по 'арни и добри хора от родата ми нема по целия свят! Топлото посрещане, гостоприемството, абе въобщеееее всичко!!! Хора мечта. А да не говорим за местността - селото е разполежено между Пирин, Родопите и разбира се Рила. Е казвам ви НЯМА такава гледка! Да не говорим за чистия планински въздух, за (колкото и смешно да звучи) чистата чешмяна вода, която си е планинска... Еелелелеееее.... неам думи просто. Не знам как точно да разкажа и да пресъздам чувствата, които ме връхлитат тука. Ще гледам като се прибера в София да кача една, две снимки...

Айде, стига толкова от мен за сега.
Цункам!

ПП: А па колко Гошувци снимаааааааах... Не, не са печени. Малки, живички агънца, които нямат и месец. Сладурчета!