Ко стаа?

Колкото и странно да звучи тоз път не пиша от университета, нито пък от вкъщи, ами от... ИНЧЕТО!!!
Дам - няма невъзможни неща - намерих път до Надежда, за да пия кафенце с Инчето. Тя самата не може да възприеме ставащото... хахах... Е, Инче, всичко е истина - сега седя на стола ти и пиша на компютъра ти:) Странно, а?:)
Искам да честитя на Гери сватбата на брат й (тя в момента празнува нейде из София). Така е, рано или късно, човек и добре да живее се жени ;Р
Ох, виждам, че пиша разни глупости, ама честно казано не знам с какво друго да се похваля... Обещах да пиша за пътуването ми до Димитровград, но нещо определено нямам муза да опиша НЕВЕРОЯТНОТО си и ЕМОЦИОНАЛНО пътуване и още повече впечатленията ми от Димитровград, който не съм посещавала от 2004-та година и честно казано СТРАШНО много се е променил.
Айде стига толкоз за днес, че Софийските кръчми ни чакат:)

Цункам ви!

Нещо малко...

Слагам нещо малко, колкото да не ме обвинявате, че не пиша нищо... (не че не е вярно де) Иначе скоро ще разкажа за пътуването ми до Димитровград - просто днес нямам настроение за разказване.
А сега нещо доста лично... Последният стих съм го махнала - прекалено личен е:

Не ми казвай стига - думите болят.
Не ми казвай стига - болката не минава.
Не ми казвай стига – не мога да забравя.
Не ми казвай стига – сълзите усещам още...

Думите в главата ми кънтят – едва ли ще забравя...
Болката сърцето ми пронизва – душата ми страда...
Не мога да забравя всичко – случило се е то!
Сълзите си усещам още – за добро или зло...

Не ще забравя миговете на обида,
Не ще забравя обвиненията жестоки,
Не знаеш колко те обичам...
Не знаеш колко те обичам...

Искам да те гледам пак като преди.
Искам усмивката на лицето ти да блести.
Искам очите ти весели да виждам.
Искам пак щастлив да си!

Цункам ви!