Maлки съкровища:)

Сега покрай ремонта намирам много и все интересни неща – рисунки от училище, писания и стихотворения. Имам тефтер, в който записвам всичките си „творения”. По едно време се забута някъде и колкото и да го търсех не можех да го намеря. Е, вече го намерих и си припомних любимото стихотворение, което съм съчинила. Ето го и него:

Сам

Стоиш сам сред тълпата
и си мечтаеш за дните,
когато светът ще е друг.
Очакваш нещо, очакваш някой,
който светът ще промени.
Седиш сам сред полята,
птиците пеят безгрижно край теб.
Мечтаеш за нещо, мечташ за някой,
който светът ще промени.
И ден след ден, година след година
седиш сам в целия свят.
Не се появява никой и нищо,
светът е един – стои непроменен.
И злото расте, като разярена тълпа,
доброто като птица отлита далеч.
А ти стоиш и чакаш ли чакаш
някой светът да промени.

Не знам защо толкова го обичам – може би защото беше първото ми „сериозно” стихотворение, което написах. Преди това съчинявах някакви безмислени стихчета. Като това например, което посветих на батко си:

Батко голям бой ще изяде
и после като говедо ще реве.
Ще се опита той да отмъсти, но уви...
Твърде слаб ще бъде той,
за да стане враг мой.
Ще се опита да ме шамароса,
но за миг ще се захароса...
Ще се сети той за мойта проза
и ще се ядоса.
Листа бял той с гняв ще хване
и много лош ще стане!
Да го скъса той ще иска,
но няма да му стиска.
Да погуби ум такъв –
това е просто кръв!!!
После той ще се кротне
и от прозата ми ще се трогне,
че увековечен е той
в този стих мой!

Какво повече да кажа:)
Айде, цункам ви!

PS: Очаквайте продължение... :)

Летни размисли

Лятото вече върви към своя край. В интерес на истината това е най-мързеливото ми лято от 3 години насам. Преди бях ангажирана с работа, а сега съм ангажирана с мързела ми. В началото си мислех, че ще бъде супер да помързелувам едно цяло лято, да чета книги, да гледам филми, да слушам музика изцяло неангажирана с мисли за работа. Само дето още на втората седмица от „безгрижието” всичко ти омръзва. Вярно е, че прочетох много и то интересни книги, но гадното е, че когато една книга ми е интересна не я пускам, докато не я прочета. И така се, аз се удавам на един 12-15 часов маратон по четене. Така си и развалих съня – сега не мога да заспя по-рано от 4-5 часа сутринта. После спя до към 12-13 часа – с една дума чувствам се като парцал... меко казано:)
Последната ми прочетена книга е Нощен патрул. Страхотна книга (благодаря на Радо, че ми я даде). Невероятна книга. Колкото и да е смешно, въпреки, че книгата е фантастика, промени много мои възприятия. Най-вече това за страха. Аз по принцип съм си страхливо лапе (даже и от тъмното ме е страх... понякога). Та тази книга ми даде евентуален (та дори и смислен) отговор за някои необясними за мен неща, от които ме хваща страх. Няма да задълбавам.
През изминалата седмица се случи и друго нещо. За повечето не е кой знае какво, но за мен е малко депресиращо. Почуствах се ненужна и забравена. Приятелите ми заминаха на море и май покрай вълните, танците и коктейлите ме забравиха. Е, то е разбираемо, но на мен ми стана гадно. Не звъннаха да ми кажат дали са пристигнали живи и здрави, не ми звъннаха в 3.15 (на майтап... дълга история) , за да ме събудят, не ми звъннаха да ми кажат поне едно здравей. Знам, че повечето от тях си „пазят” сметките, но поне и един clip можеха да ми пратят, поне да знам, че там на черноморието има поне 1 човек, който иска да чуе гласа ми. Много гадно се чувствах.
Гадно е да се чувстваш забравен.
Или може би аз („пак и отново”) си въобразявам какви ли не неща и се вживявам в ролята на пълна егоистка.
Нима съм такава, защото искам само едно „здравей”?
Както и да е.
И тук няма да задълбавам...