Това, което съм написала по-долу, всъщност съм го писала преди доста време - когато в Ирак плениха двамата българи. Това, което е долу е първосигналната ми реакция от случващото се в Ирак въобще...
Малко, забутано в полите на Витоша кварталче. Въздухът е чист, листата на дърветата леко се поклащат от вятъра, децата си играят весело и безгрижно. Аз се насочвам към малка уличка, оградена от всякъде с дървета, малки блокчета и схлупени къщички. Наслаждавам се на деня и на спокойствието, което цари тук. В далечината виждам приятелите си – бивши съученици от кварталното училище. Макар да са минали 6 години, от както сме учили в една и съща класна стая и макар вече всеки да е поел по своя път, ние винаги изпитваме радост, когато се видим. Ето, вървя към тях и им се усмихвам, още малко ще протегнем ръце, за да се поздравим, когато с почуда забелязвам как всичко от ляво гори... Пожар! Тук!? Но как... Всички дървета са обхванати за отрицателно време от пожара. Горят и къщите. Всички гледаме ужасени. Хората от близкото заведение за миг забравят за своите студени бири и се втурват да гасят пожара. Невъзможно е. Сякаш колкото повече го гасят, толкова по-буен става той. Правя две крачки назад. Обръщам се към блока. Мисля си, че незабавно трябва да направя нещо. Трябва да помогна, да намеря вода, да извикам пожарната... В същият миг чувам странен шум. Шум от прелитащ ниско самолет. Чувам свистене. След миг една голяма сива ракета минава покрай мен. Точно така – ракета! Като тези, с които “модерните” напоследък терористи обстрелват различни точки по света. Ракета в моя квартал! Гледам я невярващо как минава покрай мен и се насочва към блоковете, където се намират моите родители, близките ми. След нея изсвистява втора ракета, после трета, четвърта, пета.... Замръзнала на място и невярваща на това, което виждам, се чудя как не ме е улучила ракетата, как не ме е повлякла вълната от нея. Най-накрая осъзнах, защо са ме пощадили тези сеещи смърт човешки “произведения” – аз сънувах! Когато се събудих дълго мислих за сънят си. Бях изтръпнала и уплашена. Два дни не обелих дума пред никого. Не казах на родителите ми за този сън. Не смеех. Мислех си, че ако го споделя може наистина да се случи. Всичко беше ужасяващо реално.
През тези два дена позабравих този кошмар. До вчера сутринта... “Ивайло Кепов и Георги Лазов са взети за заложници от иракски терористи...” Двама българи! Новината беше реална и страшна. Този път кошмара не беше сън. Това, за съжаление е действителността. Видях кадри от “Ал Джазира”, на които трима, забулени в черно и въоражени терориста, на неразбираем за нас език (боже, колко зловещо звучи този език!), четат своите искания, а в краката им стоят двамата българи. Изпитах чувство, което не мога да опиша. Не познавам тези хора. Не познавам и семействата им, не мога дори и за миг да си представя каква болка изпитват те. Не искам да си я представя! Знам само, че като чета статиите за Ивайло и Георги усещам как стомаха ми се свива, как ми идва да заплача за тези двама българи. 24 часа - времето живот, отредено на тези хора от похитителите им. После – зловеща и жестока смърт! А само преди по-малко от месец един кореец беше обезглавен, преди това, снимка на екзекуцията на американски бизнесмен обиколи света - зловеща снимка! От началото на тази ужасяваща 2004 са били отвлечени повече от 80 чужденци от различни националности. Невинни хора, от които някои биват убивани, а други потъват, сякаш, в дън земя. Гледам, чета и главата ми не го побира – как могат да съществуват такива страшилища, като тези фанатизирани до полуда терористи?! Така озлобени ли се раждат те или животът ги прави такива? Погледнете само снимките на техните водачи – хора изглеждащи като нас, които пият, ядат, спят като нас. Защо тогава, когато погледнем снимките им и прочетем “биографиите” им ни побиват тръпки? Защо тогава си пожелаваме и горещо се молим никога да не заставаме лице в лице с тях? Защо човекът става жесток и злобен към ближните си? Защо религиите трябва да ни разделят?
Не разбирам този свят! Не мога да проумея как един човек може да бъде толкова жесток! Не мога да проумея как има хора, които могат да убиват други хора, да ги колят като животни, да се гаврят, да ги мъчат... Сигурно разсъждавам детински и глупаво за възрастта си. Сигурно не искам да повярвам, че хората могат да бъдат жестоки и фанатични. Да се борят за “идеалите” си по толкова жесток начин. Не мога да проумея как човек, за чиято глава са обявили 25 млн. долара може съвсем спокойно да обикаля света, без да го хванат, без дори да се доближат до него. Толкова силни и организирани ли са тези, които се смятат за силни и организирани?! Защо трябва всички да страдаме от една война, коята е война не за нас, а за други – по-силни и по-могъщи? Защо трябва да даваме невинни жертви? Невинни са не само Ивайло Кепов и Георги Лазов, ами са невинни и петимата български войници, загинали на връх Коледа! Според мен те са невинни, нищо че са отишли по собствена воля. Но каква, питам се аз, е тази “собствена воля”, когато е тласкана от мизерията, безпаричието и скъпият живот, който водят повечето от осем милионното ни българско население?! Днес всички гледат да отидат зад граница, за да направят някой лев и да нахранят семействата си. “Благодарение” на това те стават жертви.
Жалко е да гледаш как в една такава ситуация българските политици отправят жален и молещ поглед към ГОЛЕМИТЕ СИЛИ. Какви са тези големи сили, питам се аз? Защо винаги българите гледаме и търсим помощ от чуждите, а не си помагаме сами? Защо си мислим, че когато САЩ каже някоя добра дума за нас, ние винаги можем да разчитаме на тях, да им вярваме сляпо? Мисли ли си някой, че те ще помогнат на Ивайло и Георги? Няма! Искането е САЩ да освободи иракски затворници до 24 часа иначе... без българите! Звучи жестоко, но е факт. Колкото и да ми е болно и тъжно да го кажа, колкото и песимистично да звуча, не смятам, че двамата българи ще се върнат живи в България. Повярвайте ми – иска ми се да греша, иска ми се семействата им да не изживеят ужаса на роднините на Ким Сун-Ил и Ник Бърг, иска ми се кошмара с българите да свърши! Искам целият кошмар с тази война да свърши! Не искам да живея в непрекъснат страх онзи ужасяващ сън да се сбъдне. Не искам, когато отправя поглед в небето и видя самолет да изпитвам страх, че от този самолет може да бъде пусната бомба. Не искам да чувам гърмежи, писъци, да виждам в очите на хората страх, да гледам окървавени трупове. Защо светът трябва да е толкова жесток?
Не мога да проумея как за милионите години еволюция хората не са се променили, ами са останали на онова примитивно стъпало, на което проблемите се решават само с войни, терористични атаки, заплахи, побоища... Ще достигнем ли до онова високо стъпало, на което се смята, че сме сега? Най-раумните същества сред животните. Не – ние сме животни! Ние даже сме по жестоки от животни... Разумни същества може и да станем, но не сега, а след милиони години.
Ако, разбира се, все още ни има.
